Знаех, разбира се, че охраната на Алхамбра бе сменена. Първо, двама от тях бяха мъртви. Но Тони и другите образи, които бях виждал да се мотаят тук през цялото лято, бяха изчезнали или по собствено желание, или чрез постановление на правителството. Във всеки случай сега охраната бе поета от ченгетата и Франк, макар по-защитен, бе по-малко свободен, както птиците в техните позлатени клетки. Той не беше всъщност под арест; очевидно бе преминал на другата страна според пресата. Но кой би го винил?
Докато вървяхме, момчето от ФБР с М-16 ми каза:
— Разбирате, че той ви е освободил като свой адвокат и това, което ви каже, не е поверителна информация.
— Струва ми се, разбрах нещо такова.
Повечето агенти на ФБР са юристи и може би дори това момче със служебната си униформа и пистолета бе адвокат. Обичам да виждам адвокати да вършат мъжки неща. Добре е за престижа на професията.
— Жена му вкъщи ли е? — попитах аз.
— Днес не. Тя ходи понякога при роднините си.
— А мистър Манкузо тук ли е?
— Не съм сигурен.
Прекосихме двора, който бе покрит с есенни листа, и минахме покрай фурната за пици и забелязах, че вратата й бе ръждясала. Влязохме в къщата през задната врата, където ме пое друг агент, облечен в костюм, и ме съпроводи през вестибюла.
Вестибюлът бе пълен с букети и кошници цветя, изпратени с пожелания за бързо оздравяване, и вътре миришеше като в погребално бюро. Надзърнах в няколко картички, а върху най-голямата композиция от цветя имаше картичка с надпис: „Франк, Добре дошъл вкъщи. Оздравявай. С обич: Сал и Мари.“ Не. Възможно ли бе това да е Сали Да-да? Как се казваше сестрата на Анна? Мисля, че наистина е Мари. Каква невероятна безочливост.
Във вестибюла имаше още няколко federales и докато се възхищавах на цветята, един от тях прекара по мен детектор за метал. Детекторът изгасна и момчето каза:
— Моля, изпразнете джобовете си, сър.
— Изгасна, защото топките ми са от месинг — информирах го аз, но все едно, изпразних си джобовете. Бях облечен с ловджийско сако от туид, което може би не беше най-добрият избор на облекло за случая, и, разбира се, в страничния му джоб имаше сгъваемо ножче, което бе пропуснато при претърсването и с което обикновено изваждах останалите в пушката гилзи. Но това не го споменах, защото тези момчета и без това изглеждаха достатъчно напрегнати.
— Бихте ли ми го дали, сър?
Дадох му ножа и той отново мина с детектора по мен. Докато правеше това, забелязах една медицинска сестра, която прекосяваше вестибюла. Тя беше жена на възраст, не някоя лековата сестричка, и изглеждаше груба — от онези, които правят клизми с леденостудена вода, без да използват средства за мазане.
И така, джентълменът тръгна с мен нагоре по стълбите, но аз казах:
— Ако е в кабинета си, знам пътя.
— Трябва да съм с вас през целия път, сър — отвърна той.
Велики боже, в това място ставаше трудно да се диша.
Стигнахме до затворената врата на кабинета, агентът чукна веднъж и я отвори. Аз влязох и агентът затвори вратата зад мен.
Белароса седеше в креслото, в което бе седял и когато пихме грапа заедно. Беше със синя хавлия на райета и домашни чехли и така изглеждаше по-стар или може би просто благ. Забелязах, че не беше обръснат.
Все още седнал, той протегна ръката си към мен и каза:
— Не мога лесно да ставам.
Аз поех ръката му и се здрависахме. Сега видях, че обикновено загорялата му кожа беше бледа и забелязах няколко възморави белега по лицето и врата му, където го бе ударила сачмата.
— Как си, Франк?
— Не зле.
— Изглеждаш като парцал.
Той се разсмя.
— Аха. Не мога да се движа много. Никакви упражнения. Все още намират шибани сачми в краката ми, а гръдния си кош го чувствам, като че ли ме е блъснал камион. И трябва да вървя с тези патерици сега. — Ще фрасна всеки, който мине покрай мен. — Той размаха патерицата и закачливо ме тупна по крака, като се разсмя. — Като старата ми баба. Седни някъде.