Наистина разбирах. Не за каквото трябва, но все пак му стискаше.
— Capisco.
Той се усмихна.
— Аха. Абе, организацията може да е малко скапана напоследък, но не можеш да кажеш, че не сме запазили все още известна класа и стил. Оставиха те жив, нали?
— И знаят силата на пресата — отвърнах аз. — Да убият теб е едно, да убият мен — съвсем друго.
— Аха. Все още сме с добро име в пресата. Искаме да сме с добро име в пресата. Имаме нужда от добро име в пресата. Melanzane и испанците убиват наред, а след това се чудят защо никой не ги харесва. Нали така?
— Има различни техники, както казах.
— Аха, но тези глупаци нямат никаква техника.
Наистина не исках да разисквам достойнствата на конкуриращите се престъпни организации. Но Белароса искаше да изтъкне някои неща. А именно: дори ако Сали Да-да искаше да съм мъртъв, защото съм го ядосал, той знаел, че ако ме убие, това ще навреди на името им в пресата и на бизнеса. Затова джентълменът Джон Сатър бе преминал през кръвта и куршумите само с едни съсипани костюм и вратовръзка, защитен от ореола на потенциалната си власт и безупречна обществена репутация. Нито капка синя кръв по тротоарите на Литъл Итъли. Нищо чудно, че Франк смяташе, че не ми трябва противокуршумна жилетка. Все едно, бих предпочел да имах една под ризата си, когато оня приятел насочи пушката към мен.
Разгледах Белароса за момент. Макар че лицето му изглеждаше изпито и цялата му фигура ми изглеждаше някак смалена, коремът му се опитваше да излезе от хавлията. Наистина, да те ударят три патрона от 8-калиброва пушка, дори когато си с жилетка, не се отразява добре на здравето. Като го гледах така — една телесна развалина, не можех да не се запитам дали не се е влошило и душевното му състояние. Искам да кажа, че изглеждаше нормално, но имаше нещо различно. Може би беше заради ченгетата в къщата. Това би потискало всеки.
Той ме помоли да му дам една бутилка самбука, която беше скрита зад книгите на една лавица, и аз я намерих. На лавицата видях също и ваза с прясно набран невен, големи жълти невени като тези, които с Джордж насадихме в Станхоуп Хол. Интересно.
Дадох му бутилката и той си наля една стабилна глътка в чашата за кафе и я изпи, след което си наля още веднъж.
— Искаш ли?
— Малко е рано.
— Аха. Онази кучка, сестрата, не ми дава да пия — каза той. — Заради антибиотиците, които взимам. Глупости, самата самбука е антибиотик. Нали? Дръж, върни я на мястото й.
Върнах бутилката зад книгите. Господи, как се бяха променили нещата в Алхамбра. Сега аз бях потиснат. Погледнах часовника си, сякаш трябваше да тръгвам. Той ме видя и каза:
— Седни за минутка. Трябва да ти кажа нещо.
Той ми направи знак да отида до него и каза:
— Седни тук на тази възглавница.
Посочи с палец към тавана, което вероятно трябваше да означава, че стаята може би се подслушва.
Седнах на възглавницата близо до него. Той се наведе към мен и заговори тихо:
— Нека да ти дам един съвет, господин адвокат. Напоследък нямам голяма връзка с външния свят, но чух, че Ферагамо се е заял със задника ти. И той не го прави само за да разпръсне алибито ти, а го прави, защото ти го ядоса в съда и защото спаси живота ми и му провали цялата работа. И сега в мозъка му се е загнездила вендета. Затова внимавай.
— Знам.
Ирония на ирониите; на Франк Белароса му бяха предложили сделка и мен ме чакаха десет години за лъжесвидетелстване. И единственият човек, който можеше да свидетелства срещу мен, бе Франк Белароса. Белароса знаеше това, разбира се, и, сигурен съм, бе забелязал иронията. Той се усмихна и каза:
— Ей, господин адвокат, няма да те предам. Дори ако ме притиснат до стената и да трябва да предам някои хора, теб няма да предам на Ферагамо.
Разбирате ли, този човек първо ви вкарва в сериозни неприятности, след това ви измъква от тях. После ви казва, че му дължите услуга за помощта, след това вие му правите тази услуга, която ви вкарва в още по-големи неприятности, и кръгът се повтаря отново и отново. Мисля, че сега искаше да му кажа „Благодаря“. Като говорех със същия тих глас като него, казах: