— Франк, моля те, не ми прави повече услуги. Няма да успея да оцелявам всеки път.
Той се разсмя, но ребрата му сигурно бяха доста потрошени, защото потрепна от болка и лицето му пребледня още повече. Изпи последната глътка самбука, постоя малко неподвижен, докато дишането му се стабилизира, след това се понадигна леко и ме попита:
— Как е жена ти?
— Коя жена?
Той се усмихна и отвърна:
— Сюзън. Твоята жена.
— Защо ме питаш? Тя идва тук.
— Аха… но не съм я виждал от известно време.
— И аз не съм. Едва вчера се върна вкъщи.
— Аха. Ходи да види децата в училище. Нали?
— Точно така.
Преди това бе направила и още една разходка до Хилтън Хед, която включваше и пътуване до Ки Уест, за да види брат си, Питър, който явно е фототропичен.
Със Сюзън в действителност не бяхме си говорили надълго и нашироко, но бяхме си разменили няколко изречения и аз предложих тя да не идва повече тук. Тя като че ли се съгласи, но вероятно бе идвала въпреки това; и дори още вчера, ако тези цветя бяха от нея. Франк сигурно е забравил.
Разбира се, трябваше да се изнеса, но това не е лесно да се направи. Първо, знаех, че отчасти съм виновен за всичко, което ни се случи от април насам. Освен това Сюзън прекарваше повече време навън, отколкото вкъщи, така че изнасянето не беше неотложен въпрос. При това със Сюзън можем да живеем седмици наред, без да си говорим, а и финансите ми, да ви призная, не бяха много стабилни, и най-важното: аз все още я обичах и тя ме обичаше и ме беше помолила да остана.
И ето ме мен, самотен съпруг, който живее в къщата на жена си, почти съсипан, все още на въдицата като свидетел за един дон на мафията, евентуална мишена за убийство, парий в обществото, капитан без лодка и неудобна личност за адвокатската си фирма. Фирмата, между другото, ми бе изпратила препоръчано писмо до кантората в Лоукаст Вели, която аз реших да отворя. В писмото ме молеха да се оттегля от „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“ незабавно. Писмото бе подписано от всички старши съдружници, работещи и в пенсия, дори от тези, които не помнеха собствените си имена, да не говорим за моето. Един от подписите беше на Джоузеф П. Сатър. Татко е голям шегаджия.
Майната им на „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“. Те всички имат нужда от няколко фрасвания с оловна тръба. Междувременно биха могли да ми предложат някакъв стимул да напусна.
— Радвам се, че не ми се сърди — каза Белароса.
Погледнах го и попитах:
— Кой?
— Жена ти.
— За какво трябва да ти се сърди?
— За това, че едва не убих съпруга й — отвърна той.
— Не бъди глупак, Франк. Та тя само преди няколко дни ми каза: „Джон, дано Франк да се оправи по-бързо, за да можем всички отново да отидем в «Джулио».“
Той се опита да сдържи смеха си, но не успя и ребрата отново го заболяха.
— Ей… престани… ще ме убиеш…
Станах.
— Окей, Франк, ето сега нещо, което не е толкова смешно. Много добре знаеш, че аз и Сюзън почти не си говорим и много добре знаеш защо. Ако тя иска да идва тук, нейна работа, но не искам ти да ми говориш за нея, като че ли водиш светски разговор от учтивост. Ясно ли е?
Белароса гледаше неопределено в пространството, което, вече бях разбрал, е начинът му да покаже, че иска темата да се смени:
— Трябва да тръгвам — казах му аз.
Насочих се към вратата.
— Да кажа ли на сестрата, че искаш да ползваш гърнето?
Той не обърна внимание на подигравката и ми каза:
— Абе, аз въобще благодарих ли ти, че ми спаси живота?
— Не си спомням подобно нещо.
— Аха. И знаеш ли защо? Защото „Благодаря ти“ не означава нищо в моя бизнес. „Благодаря ти“ казваш на жените и на външните хора. Това, което ти казвам, господин адвокат, е дължа ти една.
— Господи, Франк, надявам се, не искаш да кажеш услуга.
— Аха. Услуга. Ти не разбираш услугите. При италианците услугите са като пари в банката. Ние събираме услуги, разменяме си услуги, броим ги като активи, задържаме ги и трупаме върху тях. Дължа ти една голяма услуга. Заради живота си.