— Ако се преместим оттук завинаги — казах аз на Сюзън, преди да излезе, — мисля, че можем да започнем отначало.
— Аз те обичам, Джон — отвърна тя, — но не искам да се местя. А и не мисля, че ще има някаква полза. Ще решим проблемите си тук или ще се разделим тук.
— Ходиш ли още при съседите? — попитах я аз.
Тя кимна.
— Бих искал да не ходиш.
— Трябва да го направя по свой начин.
— Да направиш какво?
Тя не отговори направо, а ми каза:
— Ти посети съседа ни, а вече не си му адвокат. Защо отиде?
— Сюзън, не е все едно дали аз ходя там или ти. И не ме дразни, като питаш защо не е.
— Добре — отвърна тя, — но ще ти кажа, че може би ти също не бива да ходиш там.
— Защо? Усложнявам ли нещата?
— Може би. И без това е достатъчно сложно.
И след тази забележка тя тръгна за летището.
Въпреки добрия съвет на Сюзън около седмица по-късно, в един студен и влажен ноемврийски ден аз реших да отида да си прибера парите, които Белароса все още ми дължеше, а още по-важно, да си прибера услугата. Поради мокрото време минах през предните порти. Тримата агенти на ФБР, които стояха там, бяха особено досадни и веднага ми домъчня за Антъни, Лени и Вини.
Докато стоях под стряхата на вратарската къщичка, виждах вътре единия от ФБР, който ме гледаше през прозореца, докато говореше с някого по телефона. Другите двама стояха до мен с винтовките си.
— Нещо не е наред в паспорта ми ли? — попитах ги аз. — Или Дуче II не приема? Какъв е проблемът тук?
Единият от агентите вдигна рамене. След малко онзи, който беше във вратарската къщичка, излезе и ме осведоми, че мистър Белароса не приема.
— Жена ми идва тук и си отива оттук, когато поиска — казах аз. — Затова сега ще се върнеш при онзи шибан телефон и ще ми уредиш срещата веднага.
И той го направи. Макар че изглеждаше недоволен от мен, неизвестно по каква причина.
И така, един от онези с винтовките ме придружи по калдъръмената алея, на вратата ме пое друг, с костюм и вратовръзка, след което минах на проверка за опасни метални предмети. Това, което не разбираха, беше, че ако исках да убия Белароса, щях да го направя с голи ръце.
Забелязах, че сега цветята ги нямаше и вестибюлът изглеждаше някак по-голям и по-празен. Тогава осъзнах, че и птиците ги няма. Попитах един от федералните агенти за това и той отвърна:
— Няма кой да се грижи за тях. А и дразнеха някои от момчетата. — Той се усмихна и добави: — Останахме само с една пойна птичка. Тя е горе.
Придружиха ме до горния етаж, но този път до спалнята на Белароса.
Беше около пет часът следобед, но той седеше в леглото си и не изглеждаше добре.
Никога не бях влизал в господарската спалня на Алхамбра, но сега виждах, че стаята, в която се намирах, беше част от огромен апартамент, който включваше всекидневна, вляво от мен, и тоалетна стая, пред мен, към която вероятно имаше и господарска баня. Самата спалня не беше прекалено голяма, а тежката, тъмна средиземноморска мебел и червеното кадифе я правеха да изглежда по-малка и някак потискаща. Имаше само един прозорец, в който се плискаше дъждът. Ако аз бях болен, бих лежал във вестибюла.
Белароса ми посочи един стол до леглото, стола на медицинската сестра, предполагам, но аз казах:
— Ще остана прав.
— И така, какво мога да направя за теб, господин адвокат?
— Тук съм за дължимото.
— Аха? Искаш онази услуга? Кажи ми какво искаш.
— Да караме поред. Дошъл съм също и за хонорара си. Изпратих ти бележка и фактура преди повече от две седмици.
— А, да. — Той взе от нощното шкафче чаша с червено вино и сръбна от нея. — Аха… само че аз вече не съм свободен човек.
— Което ще рече?
— Че се продадох като уличница. Сега правя, каквото кажат те.
— И те ти казаха да не ми изплатиш хонорара?
— Аха. Те ми казват кои хонорари да изплащам. Твоят не е между тях, господин адвокат. Това е от твоя приятел Ферагамо. Но ще поговоря за теб с някой от по-големите. Окей?