Выбрать главу

— Ако се преместим оттук завинаги — казах аз на Сюзън, преди да излезе, — мисля, че можем да започнем отначало.

— Аз те обичам, Джон — отвърна тя, — но не искам да се местя. А и не мисля, че ще има някаква полза. Ще решим проблемите си тук или ще се разделим тук.

— Ходиш ли още при съседите? — попитах я аз.

Тя кимна.

— Бих искал да не ходиш.

— Трябва да го направя по свой начин.

— Да направиш какво?

Тя не отговори направо, а ми каза:

— Ти посети съседа ни, а вече не си му адвокат. Защо отиде?

— Сюзън, не е все едно дали аз ходя там или ти. И не ме дразни, като питаш защо не е.

— Добре — отвърна тя, — но ще ти кажа, че може би ти също не бива да ходиш там.

— Защо? Усложнявам ли нещата?

— Може би. И без това е достатъчно сложно.

И след тази забележка тя тръгна за летището.

Въпреки добрия съвет на Сюзън около седмица по-късно, в един студен и влажен ноемврийски ден аз реших да отида да си прибера парите, които Белароса все още ми дължеше, а още по-важно, да си прибера услугата. Поради мокрото време минах през предните порти. Тримата агенти на ФБР, които стояха там, бяха особено досадни и веднага ми домъчня за Антъни, Лени и Вини.

Докато стоях под стряхата на вратарската къщичка, виждах вътре единия от ФБР, който ме гледаше през прозореца, докато говореше с някого по телефона. Другите двама стояха до мен с винтовките си.

— Нещо не е наред в паспорта ми ли? — попитах ги аз. — Или Дуче II не приема? Какъв е проблемът тук?

Единият от агентите вдигна рамене. След малко онзи, който беше във вратарската къщичка, излезе и ме осведоми, че мистър Белароса не приема.

— Жена ми идва тук и си отива оттук, когато поиска — казах аз. — Затова сега ще се върнеш при онзи шибан телефон и ще ми уредиш срещата веднага.

И той го направи. Макар че изглеждаше недоволен от мен, неизвестно по каква причина.

И така, един от онези с винтовките ме придружи по калдъръмената алея, на вратата ме пое друг, с костюм и вратовръзка, след което минах на проверка за опасни метални предмети. Това, което не разбираха, беше, че ако исках да убия Белароса, щях да го направя с голи ръце.

Забелязах, че сега цветята ги нямаше и вестибюлът изглеждаше някак по-голям и по-празен. Тогава осъзнах, че и птиците ги няма. Попитах един от федералните агенти за това и той отвърна:

— Няма кой да се грижи за тях. А и дразнеха някои от момчетата. — Той се усмихна и добави: — Останахме само с една пойна птичка. Тя е горе.

Придружиха ме до горния етаж, но този път до спалнята на Белароса.

Беше около пет часът следобед, но той седеше в леглото си и не изглеждаше добре.

Никога не бях влизал в господарската спалня на Алхамбра, но сега виждах, че стаята, в която се намирах, беше част от огромен апартамент, който включваше всекидневна, вляво от мен, и тоалетна стая, пред мен, към която вероятно имаше и господарска баня. Самата спалня не беше прекалено голяма, а тежката, тъмна средиземноморска мебел и червеното кадифе я правеха да изглежда по-малка и някак потискаща. Имаше само един прозорец, в който се плискаше дъждът. Ако аз бях болен, бих лежал във вестибюла.

Белароса ми посочи един стол до леглото, стола на медицинската сестра, предполагам, но аз казах:

— Ще остана прав.

— И така, какво мога да направя за теб, господин адвокат?

— Тук съм за дължимото.

— Аха? Искаш онази услуга? Кажи ми какво искаш.

— Да караме поред. Дошъл съм също и за хонорара си. Изпратих ти бележка и фактура преди повече от две седмици.

— А, да. — Той взе от нощното шкафче чаша с червено вино и сръбна от нея. — Аха… само че аз вече не съм свободен човек.

— Което ще рече?

— Че се продадох като уличница. Сега правя, каквото кажат те.

— И те ти казаха да не ми изплатиш хонорара?

— Аха. Те ми казват кои хонорари да изплащам. Твоят не е между тях, господин адвокат. Това е от твоя приятел Ферагамо. Но ще поговоря за теб с някой от по-големите. Окей?