— Не си прави труда. Ще запиша това като жизнен опит.
— Както решиш. Искаш ли малко вино?
— Не.
Разходих се из стаята и забелязах една книга на нощното му шкафче. Не беше Макиавели, а илюстрована книга за Неапол.
— Това, което наистина ме боли — каза ми той, — е, че не мога повече да се грижа за хората си. За един италианец това е като да ти откъснат топките. Capisce?
— Не, и никога повече не искам да capisce каквото и да било.
Белароса сви рамене.
— Значи сега работиш за Алфонс Ферагамо — казах аз.
Това въобще не му хареса, но нищо не каза.
— Можеш ли да ми кажеш какво правят онези булдозери в Станхоуп Хол? — попитах го аз.
— Аха. Ще копаят основи. Ще прокарват път. СВП ме накараха да продам мястото на предприемачите.
— Истина ли е това? Целият ми свят е разрушен и сега ти ми казваш, че ще бъда заобиколен от тракторни гаражи.
— Защо тракторни гаражи? Хубави къщи. И ще имаш много добри съседи.
Не беше моя собствеността, която разделяха на парцели или която щеше да бъде заобиколена от тракторни гаражи, затова почти ми беше все едно. Но го попитах:
— Какво ще стане с голямата къща?
— Не знам. Предприемачът е намерил някакви японци, които я искат за вила за отдих. Разбираш ли? Тези хора много се изнервят и им трябва място за почивка.
Това беше наистина отчайваща новина. Почивна станция за изтощените японски бизнесмени, заобиколена от 30 или 40 нови къщи върху това, което някога беше едно красиво имение.
— Как се справи със зонирането? — попитах го аз.
— Сега имам приятели по високите постове. Като СВП. Казах ти, те искат големи пари, затова трябваше да се отърва от всичко с тяхна помощ. А и Ферагамо започна една работа по RICO срещу мен, така че той се опитва да си вземат тяхното. Те са като шибани вълци, които ме разкъсват.
— Искаш да ми кажеш, че си фалирал?
Той сви рамене.
— Както казах веднъж, господин адвокат, дай на Цезар това, което е на Цезар. Е, Цезар е в съседната шибана стая и си иска своето.
Усмихнах се.
— Но никога повече от петнайсет процента, Франк.
Насили се и той да се усмихне.
— Може би този път получи повече. Но аз ще се оправя и с това, което е останало.
— Това е добра новина.
Разгледах го за момент и наистина изглеждаше като победен човек. Без съмнение физически не беше добре, но по-важното бе, че духът му беше прекършен и искрата угаснала. Предполагам, за да го видя в това състояние, му бях спасил живота, но сега не се наслаждавах на гледката. По някакъв извратен начин всички можем да сме свързани с бунтовника, пирата, гангстера. Неговото съществуване е доказателство, че животът не смазва всеки и че днешната супердържава не може да ни вкара всички в маршова стъпка. Но в крайна сметка животът и държавата бяха настигнали най-големия гангстер на нацията и го бяха повалили. Това беше неизбежно наистина, и той го бе знаел дори когато правеше планове за едно бъдеще, което никога нямаше да настъпи.
— А Алхамбра? — попитах аз.
— Ах, да, и нея трябва да продам. Ченгетата искат да минат булдозерите оттук. Какви копелета. Сигурно защото не искат хората да казват: „Франк Белароса е живял там.“ Майната им. Но се споразумяхме с тях, че Доминик трябва да построи къщите за този, който купи земята. Ще накарам Доминик да издигне едни малки Алхамбри, хубави бели вилички с гипсова мазилка и червени кахлени покриви. — Той се усмихна. — Готино, а?
— Сигурно. А Фокс Пойнт?
— Арабите го взеха.
— Иранците?
— Аха. Майната им. И всички вие, копелета такива, дето не ме харесвахте тук, на тази улица, всички може да гледате как пясъчните негри се прибират в замъка си с големите си коли и вият до безбожие.
Той едва се разсмя и се закашля.
— Добре ли си?
— Аха. Само някакъв проклет грип. Онази шибана сестра е много мръсна. Уволниха Филомена един ден, без да ми кажат, и са я депортирали или нещо такова и само на Анна позволяват да идва от време на време за по няколко дни. Сега пак е в Бруклин. Нямам никой, с когото да разговарям тук. Освен шибаните ченгета.
Кимнах. Министерството на правосъдието можеше да бъде наистина гадно, когато пожелае, а ако в същото време и СВП са се заяли с теб, можеш преспокойно да пъхнеш глава между краката си и да целунеш задника си за довиждане.