— И си позволил всичко това да се случи в замяна на какво? — попитах аз. — На свобода ли?
— Аха. На свобода. Аз съм свободен. Всичко е простено. Но междувременно трябва да изпея всички и трябва да ги оставя да си играят с мен, като че ли съм играчка. Исусе Христе, тези типове са по-мръсни и от комунягите. — Погледна ме. — Това беше твоят съвет, нали, господин адвокат? Продай се, Франк. Започни нов живот.
— Да, това беше моят съвет — отвърнах аз.
— И аз го последвах.
— Не, Франк, сам си взел това решение.
И добавих:
— Мисля, че съществената част — това, което е важно, е, че си започнал нов живот. Предполагам, че ще си тръгнеш оттук с нова самоличност съгласно съответната програма.
— Аха. Сега съм по програмата за защита на свидетелите. След това ще премина по програмата за нова самоличност, ако съм добър. В новия си живот искам да бъда свещеник.
Той уморено се усмихна и се поизправи в леглото.
— Седни да пийнеш малко вино с мен.
Той взе чиста водна чаша от нощното шкафче и я напълни до горе. Аз я поех от ръката му и отпих. Кианти acido104, ферментирала в акумулатори. Как може болен човек да пие тази гадост?
— Не би трябвало да казвам на никого къде отивам — каза той, — но ще се върна в Италия. — Потупа книгата върху нощното си шкафче. — Странно как казваме „ще се върна“, като че ли сме дошли оттам. Аз съм трето поколение тук. Бил съм в Италия може би десетина пъти за последните трийсет години. Но все още казваме „ще се върна“. Ти казваш ли: ще се върна в… къде? Англия?
— Не, аз не казвам така. Може би понякога си го мисля. Но аз съм тук завинаги, Франк. Аз съм американец. А също и ти. Всъщност ти си толкова шибано американец, че няма да го повярваш. Разбираш ли?
Той се усмихна.
— Аха… Знам, знам. Няма да ми хареса да живея в Италия, нали? Но там е по-сигурно и е по-добре, отколкото затвор, и по-добре, отколкото смърт, предполагам. — И добави: — Ченгетата са се разбрали за всичко с италианското правителство. Някой ден може да ми дойдеш на гости.
Не отговорих.
Известно време и двамата мълчахме и пиехме виното си. Най-накрая Белароса заговори, но като че ли не на мен, а по-скоро на себе си и може би на своите paesanos, които обричаше на гибел:
— Старият закон за мълчание е мъртъв. Няма вече истински мъже, няма герои, няма смели момчета, няма ги и от двете страни на закона. Всички сме буржоазни хартиени типове, ченгетата и мошениците, и сключваме сделки, когато ни се налага, за да си запазим задниците, парите и живота. Изпяваме всеки и сме щастливи, че имаме възможността да го направим.
Отново не отговорих.
— Бях веднъж в затвора, господин адвокат — каза ми той, — и трябва да ти кажа, че това не е място за хора като нас. То е за новите лоши момчета, които са по-сурови и по-твърди. Ние сме като вас, обикновените хора. Твърде много сме се размекнали.
— Какво пък, можеш да обработваш онази ферма до Соренто.
Той се разсмя.
— Аха Фермерът Франк. Голям шибан шанс имам за това. — Погледна ме в очите. — Забрави думата „Соренто“. Capisce?
— Чувам те. — И добавих тихо: — Един съвет, Франк. Не разчитай и на ченгетата да запазят отправния ти адрес в тайна. Ако те изпратят в Соренто, не оставай там твърде дълго.
Той ми намигна.
— Прав бях, че те направих Napoletano.
— И, предполагам, Анна ще дойде с теб, така че внимавай какви марки слага на писмата, които изпраща до вкъщи. Особено на сестра си. Анна ще дойде, нали?
Той се поколеба за момент, след това отвърна:
— Аха. Разбира се. Тя ми е жена. Какво ще прави тук? Ще се запише в колеж и ще работи за IBM ли?
— Тя пак ли е толкова разстроена от това преместване, колкото беше, когато се преместихте тук?
— И питаш? Та тя въобще не искаше да напусне къщата на майка си, за бога. Разбираш ли, помисли си само за тези имигрантки, които са дошли тук от слънчева Италия без нищо и са успели да уредят живота си тук, в кварталите на Ню Йорк. А сега дъщерите и внучките на тези жени изпадат в шок, когато шибаната миячка за съдове се повреди. Разбираш ли? Ама и ние не сме по-добри. Не е ли така?
— Така е. А може би в Италия ще успее да се приспособи по-добре, отколкото в Латингтаун.
— Н-не. Всички омъжени италианки са нещастни. — Те са щастливи девойки и щастливи вдовици, но са нещастни съпруги. Казах ти, не можеш да ги направиш щастливи, затова ги пренебрегваш. — И добави: — Само че децата ми са все още тук. Анна ще полудее за това. Може би ще поискат да дойдат да живеят при нас. Кой знае? А може би някой ден ще мога да се върна. Може би някой ден ще влезеш в някоя пицария в Бруклин и аз ще съм зад тезгяха. На колко ще искаш да ти я разрежа — на осем или на дванайсет парчета?