— Може да закъснея — каза тя.
— Добре.
— Ако не те видя тази вечер, Джон, моля те, събуди ме, преди да тръгнеш.
— Добре.
— Лека нощ.
— Приятна езда.
И тя излезе. Спомням си, че тя изглеждаше съвсем нормално, но аз ви казах, че е луда, а и онази пълна луна не беше на добро.
Към единайсет часа мислех да си лягам, защото сутринта исках да стана преди разсъмване и ми предстоеше дълъг път. Но Сюзън още не беше се прибрала, а вие знаете как е при съпрузите — единият трудно заспива, преди другият да се е прибрал вкъщи. Предполагам, че това е отчасти загриженост, отчасти ревност, но каквото и да е, останалият вкъщи иска да чуе как колата спира на алеята, дори и ако двамата съпрузи не си говорят.
В случая аз не чаках да чуя кола, разбира се, а шума от конски копита, който сега понякога чувам, тъй като конюшнята е по-близо до къщата. Но наистина кола спря пред къщата и аз видях фаровете й по алеята много преди да чуя гумите по чакъла. В това време бях в спалнята си на втория етаж, все още напълно облечен, и докато слизах надолу по стълбите, чух как вратата на колата се затвори и входният звънец иззвъня.
Непозната кола пред къщата в 11 часа посред нощ и звънене на входната врата обикновено не означава добра новина. Отворих вратата и за мое най-голямо учудване видях мистър Манкузо, който стоеше на входа с някакво особено изражение на лицето.
— Добър вечер, мистър Сатър.
— Какво се е случило? — беше единственото, което успях да кажа аз със свито сърце.
— Жена ви…
— Къде е тя? Добре ли?
— Да. Съжалявам, не исках да… не се е наранила. Но мисля, че трябва да дойдете с мен.
И така, както бях по джинси и спортен пуловер, аз го последвах до колата и се качихме в нея. Докато минавахме покрай вратарската къщичка, видях Етел Алърд, която гледаше през прозореца, и понеже минахме достатъчно близко, погледите ни се срещнаха, при който се зачудих дали изглеждам толкова обезпокоен, колкото изглеждаше тя.
Излязохме на „Грейс Лейн“ и завихме наляво към Алхамбра. Обърнах се към мистър Манкузо:
— Мъртъв ли е?
Той ме погледна бързо и кимна.
— Сигурно този път не е бил с противокуршумна жилетка.
— Не, не е бил. — И добави: — Здрав ли ви е стомахът?
— Видях пръсната човешка глава с пълен стомах.
— Така е. Разбирате ли, той не е покрит и ще го видите, защото задържахме за малко викането на полицията. Дойдох да ви взема от уважение, мистър Сатър, като услуга, за да можете да говорите с жена си, преди да са дошли местните детективи.
— Благодаря. — И добавих: — Вие не ми дължахте никакви услуги, така че сега аз ви дължа една.
— Добре. Направете ми следната услуга. Съберете частиците на разбития си живот. Бих искал това.
— Имате го.
Манкузо, изглежда, не бързаше, като че ли несъзнателно се бавеше, и ни трябваше известно време, за да изминем дългата калдъръмена алея. Забелязах, че съвсем неподходящо, всички прозорци в Алхамбра светеха.
— Какво място — обърна се към мен Манкузо. — Но както е казал Христос: „Какво се ползва човек, ако спечели целия свят, а изгуби душата си?“.
Не смятам, че свети Феликс разбираше истинската природа на Франк Белароса.
— Той не продаде душата си, мистър Манкузо — отвърнах аз. — Той се занимаваше повече с купуване.
Той отново ми хвърли бърз поглед.
— Мисля, че сте прав.
— Мисис Белароса тук ли е? — попитах аз.
— Не. Тя е в Бруклин.
— И затова жена ми е тук.
Той не отговори.
— Всъщност — добавих аз, — продължителните престои на мисис Белароса в Бруклин са били много удобни за мистър Белароса и мисис Сатър.
Отново никакъв отговор.
— Вие не само позволихте това — казах аз, — но и го насърчавахте.
Този път отвърна:
— Това не беше наша работа, мистър Сатър. Това беше ваша работа. Знаете го.
— Знам, че трябва да се грижите за свидетелите си, мистър Манкузо, но това не означава и да им сводничите.