— Разбирам болката ви.
— Разберете също, мистър Манкузо, че нито вие, нито аз сме толкова чисти и неопетнени, колкото бяхме миналия Великден.
— Знам. — И добави: — Това беше един много мръсен случай. И дори не мога да кажа, че целта оправдава средствата. Но аз ще възстановя душевния си мир по свой начин. Знам, че вие ще направите същото.
— Ще се опитам.
— Професионално никой не е много доволен, че Франк Белароса умря, преди да може да ни каже всичко, което знаеше. Никой не е много доволен от това, което направи мисис Сатър. И може би си получихме заслуженото за това, което направихме, за това, че заобикаляхме правилата и я оставяхме да идва тук, без нито веднъж дори да прекараме по нея детектора за метал. И ще отговаряме за това. Може би от този факт се чувствате по-добре.
— Ни най-малко.
— Колата спря пред Алхамбра, аз бързо слязох от нея и влязох в къщата. Във вестибюла имаше шестима мъже от ФБР, двама в небрежни дрехи с револвери, провесени отзад, и четирима в костюми. Всичките се обърнаха и ме погледнаха. Двама от тях дойдоха до мен и ме претърсиха, след което се заеха с обичайната практика с детектора за метал, която е трябвало да приложат на жена ми.
Първото нещо, което забелязах, когато се огледах, беше една голяма палма в саксия, която лежеше съборена близо до арката, водеща към трапезарията. Глинената саксия се беше счупила и по червените плочки на пода имаше разпиляна пръст и листа. Частично скрит зад саксията и зеленината на пода, бе проснат някакъв човек. Отидох до него.
Франк Белароса лежеше по гръб, с изпънати ръце и крака, с разтворена хавлия, която разкриваше голото му тяло. Можах да вадя зарасналите рани и белезите по ръцете, врата и краката му, една в стомаха и една точно в слабините му. Чудех се къде ли е стреляла първо.
Имаше и много кръв, разбира се, по цялото му тяло и хавлията, навсякъде по пода и дори по растението. Трите рани отчасти се бяха съсирили и изглеждаха като червен крем карамел. Сега забелязах, че имаше кръв и на известно разстояние от тялото му и разбрах, че бе паднал през парапета на мецанина горе. Погледнах нагоре и видях, че съм застанал под мястото, където би трябвало да бъде вратата на спалнята му.
Отново погледнах лицето на Белароса. Очите му бяха широко отворени, но този път в тях нямаше никакъв живот или болка, никакви сълзи, само вечност. Коленичих и затворих очите му и чух гласа на мистър Манкузо зад себе си:
— Моля ви не пипайте нищо, мистър Сатър.
Станах и за последен път погледнах Франк Белароса. Дойде ми наум, че италианците винаги са разбирали, че в сърцевината на житейските проблеми стоят мъже с твърде много власт, твърде много обаяние и твърде много амбиция. Италианците издигаха тези мъже в полубогове, но същевременно ги мразеха заради точно тези същите качества. Така, да убиеш един Цезар, един дон, един дуче беше психологически сложна задача, включваща в себе си и греха, и спасението едновременно.
Вероятно Сюзън, която не би наранила никого по никаква причина, бе приела част от душата на любовника си заедно със спермата му и бе решила за проблема, причинен от Белароса, да използва решение в стила на Белароса. Но как можех да съм сигурен за това? Може би Джон е следващият.
Манкузо ме потупа по рамото и насочи вниманието ми към отдалечената страна на вестибюла.
Сюзън седеше с кръстосани крака в плетен стол между една колона и една палма в саксия, без да може да вижда трупа. Беше напълно облечена в екипа си за езда, макар че тогава не знаех, а и никога нямаше да узная дали е била напълно облечена преди. Дългата й червена коса обаче, която преди бе вързана под шапката й за езда, сега беше пусната свободно и разрошена. Иначе изглеждаше много спокойна. И много красива, всъщност. Тръгнах към нея. Когато стигнах на няколко крачки от нея, тя вдигна погледа си към мен, но дори не помръдна. Сега видях, че един агент на ФБР стоеше близо до колоната и я наблюдаваше, пазеше я всъщност. Тя погледна към него, той кимна и тя стана и тръгна към мен. Странно, помислих си, как дори знатните се научават толкова бързо да бъдат арестанти. Потискащо, всъщност.
Стояхме на няколко крачки един от друг и видях, че е плакала, но сега изглеждаше добре. Спокойна, както казах. Предполагам, публиката ни чакаше да се прегърнем или един от нас да избухне в плач или може би да хване другия за гърлото. Усещах, че шест или седем мъже бяха готови да скочат в действие в случай на последното. Тези момчета бяха напрегнати, разбира се, след като бяха загубили един човек, когото се предполагаше, че охраняват.