— Добре ли си? — попитах аз най-после жена си.
Тя кимна.
— Откъде взе пистолета?
— Той ми го даде.
— Кога? Защо?
Това, изглежда, беше малко далеко от съзнанието й, което бе нормално при тези обстоятелства, но тя помисли за момент и отговори:
— Когато се върна от болницата. Хората от ФБР претърсваха къщата, а той имаше скрит пистолет, затова ми го даде да му го пазя.
— Разбирам.
Сам си се прецакал, Франк. Но всъщност, ако не беше пистолет, щеше да бъде нож или ръжен от камината, или въобще каквото й попадне в ръцете. И в ада няма такава ярост, каквато у червенокоса жена, с която са се подиграли. Повярвайте.
— Направи ли някакви изявления пред някого тук? — попитах я аз.
— Изявления?… Не… само казах… забравила съм…
— Не им казвай нищо, а и на полицията също, когато пристигнат.
— Полицията…
— Да, те идват насам.
— Не мога ли да си отида вкъщи?
— Опасявам се, че не.
— Ще отида ли в затвора?
— Да. Ще се опитам да те измъкна утре под гаранция.
(А може и да не се опитам.)
Тя кимна и за пръв път се усмихна, една насилена усмивка, но истинска, въпреки това.
— Ти си добър адвокат — каза тя.
— Точно така.
Видях, че е бледа и трепери, затова я заведох обратно до стола. Тя хвърли поглед към бъркотията в отдалечения край на вестибюла, след това погледна към мен и каза:
— Аз го убих.
— Да, знам.
Поставих я да седне в стола, коленичих и взех ръката й.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Не, благодаря. — И добави: — Направих го заради теб.
Предпочетох да не отговарям.
Полицията пристигна, униформени полицаи, цивилни детективи, съдебните представители, санитарите от Бърза помощ, полицейските фотографи и всякакви други лица, които обикновено присъстват на сцената на извършено престъпление. Величието на Алхамбра, изглежда, ги впечатляваше повече, отколкото мъртвият й собственик, но накрая се заеха със задълженията си.
Сюзън наблюдаваше какво става, като че ли то нямаше нищо общо с нея. Никой от двамата не проговори, но аз останах при нея, коленичил до стола и хванал ръката й.
Видях Манкузо, който говореше с някакъв як мъжага с червендалесто лице, и двамата непрекъснато поглеждаха към мен и Сюзън, докато разговаряха. Накрая мъжагата тръгна към нас и аз се изправих. Някаква униформена полицайка се присъедини към него. Мъжагата се обърна към мен:
— Вие съпругът й ли сте?
— И адвокатът й. Вие кой сте?
Той очевидно не хареса тона или въпроса ми, но с тези момчета трябва да започнеш зле, защото, така или иначе, натам отиваш.
— Аз съм лейтенант Долън — каза той, — от Отдела по убийствата. — След това се обърна към Сюзън и рече:
— А вие сте Сюзън Сатър, нали?
Тя кимна.
— Окей, мисис Сатър, ще ви прочета правата ви в присъствието на вашия съпруг, който, както разбирам, е и ваш адвокат.
Долън имаше една от онези служебни бланки, каквато имаше и Манкузо, и започна да чете от нея. Велики Боже, как не могат да запомнят няколко прости изречения, след като двайсет години ги повтарят. Аз например още мога да изрецитирам целия пролог на „Кентърбърийски разкази“, а съм го учил преди двайсет и пет години и при това е на средноанглийски.
— Разбирате ли правата си? — попита той Сюзън.
Тя отново кимна.
Той погледна мен.
— Тя разбира ли?
— В действителност, не — отвърнах аз, — но за протокола — да.
Той се върна към Сюзън.
— Искате ли да кажете нещо сега?
— Аз…
— Не — намесих се аз. — Очевидно сега не възнамерява да каже нищо, лейтенант.
— Добре.
Долън направи знак на полицайката и тя се приближи, някак смутено, струва ми се. Долън се върна към Сюзън.
— Моля станете, мисис Сатър.
Сюзън стана.
— Арестувана сте за убийство — каза й Долън. — Моля, обърнете се.
Полицайката всъщност обърна Сюзън за рамото и щеше да й сложи белезниците на ръцете зад гърба й, но аз сграбчих китката на жената и казах:
— Не. Отпред. — Погледнах Долън: — Тя няма да се опита да ви удуши с белезниците, лейтенант.