— Да, трябваше. Той беше злото, Джон. Той ни съблазни и двамата. Не вземай неговата страна. Той винаги вземаше твоята страна за това или онова, а сега ти вземаш неговата страна. Сега ви се сърдя и на двамата. Всички мъже са еднакви, нали, винаги се поддържат един друг, но той наистина беше различен от другите мъже и аз бях луда по него, но се опитвах да се владея, наистина се опитвах, но не можех да не го виждам, дори след като ти ме помоли за това и той се възползва от мен, използва ме, обеща ми, че ще спаси Станхоуп Хол, но не го направи, той използва и теб, Джон, и ти знаеше какво става, затова не ме гледай така.
Сюзън продължи в същия дух известно време и аз осъзнах, че мога да пледирам за невменяемост, но до сутринта тя отново щеше да дойде на себе си, което не означава, че ще бъде по-малко луда, но поне няма да го демонстрира така шумно.
Взех главата й в ръцете си и започнах да си играя с меката й червена коса. Тя спря да бръщолеви и ме погледна. Онези котешки зелени очи гледаха право в моите и вече с кристалночист, здрав разсъдък ми каза:
— Направих това, защото ти не можа, Джон. Направих го, за да ти върна честта. Ти трябваше да го направиш. Беше прав, че не го остави да умре, но трябваше да го убиеш.
Е, ако живеехме в друго време или в друга страна, тя щеше да е права. Но не и в това време, не и в тази страна. Макар че подобно на Франк Белароса и подобно на Сюзън аз трябваше да действам според по-примитивните си инстинкти, според 50-те хиляди години на минал човешки опит. Вместо това аз разсъждавах, философствах и интелектуализирах, когато трябваше да слушам вътрешните си чувства, които винаги ми бяха казвали: „Той е заплаха за съществуването ти. Убий го.“
Погледнах Сюзън и тя каза:
— Целуни ме — и сви онези великолепни нацупени устни.
Целунах я.
Тя притисна глава на гърдите ми и поплака около минута, след това се отдръпна.
— Е — каза тя с ясен, спокоен глас, — към затвора. Утре искам да съм излязла, господин адвокат.
Усмихнах се.
— Кажи ми, че ме обичаш — поиска тя.
— Обичам те.
— И аз винаги съм те обичала, Джон. И завинаги.
— Знам.
Полицайката приближи и внимателно хвана Сюзън за ръката, след което я поведе към входната врата.
Наблюдавах я, докато се скри от погледа ми, но тя нито веднъж не се обърна да ме погледне. Усещах присъствието на много притихнали хора във вестибюла и реших, че ще е най-добре бързо да си тръгна, за да могат те отново да се заловят за работата си.
Насочих се към задната част на къщата, за да прибера Занзибар, както бях обещал. Докато прекосявах вестибюла, чувах как стъпките ми отекват по мраморния под и видях с крайчеца на окото си тялото на Белароса, което все още лежеше вляво от мен, непокрито. Франк Белароса бе заобиколен от хора, които го намираха интересен: полицейския фотограф, две жени от лабораторията и, разбира се, коронера.
Докато минавах край тялото, мярнах нещо от дясната си страна. Спрях и се обърнах да го видя. Беше голям месингов статив, на който имаше картина с маслени бои, поставена в рамка от нежнозелен и бял японски лак, доста хубава рамка впрочем. Картината представляваше руините на вестибюла в Алхамбра, разбира се, и аз я заразглеждах внимателно. Наистина беше доста добра, може би една от най-добрите картини на Сюзън, които съм виждал. Но какво разбирам аз от изкуство?
Гледах картината на руините на вестибюла, лъчите слънчева светлина, влизащи през счупения стъклен купол, порутените гипсови стени, лозите, увиващи се около мраморните колони, и растенията, поникнали в пукнатините на мраморния под сред натрошения камък. И сега видях тази картина не като причудливо или романтично пресъздаване на една материална разруха, а като огледален образ на едно порутено и рушащо се съзнание; не като един изчезнал свят на минала слава, а като един изчезнал свят на душевно и духовно здраве. Но какво разбирам аз от психология?
Отдръпнах се назад и забих юмрук в платното, което падна на пода заедно със статива.
Никой не възрази.
38.
Беше януари и дните бяха къси и студени. Беше около четири часът следобед и дневната светлина вече преминаваше в дрезгавина, но на мен нито ми трябваше, нито исках повече светлина.
Предприемачът бе продал железните порти на Алхамбра и ги бе заменил със стоманени, които бяха вързани една за друга с верига, но пролуката между тях бе достатъчна, за да се промъкна през нея.