Мицах покрай вратарската къщичка, която сега служеше за канцелария на предприемача, но тъй като беше неделя, къщичката тъмнееше. Извървях дългата алея, загърнат във вълнената си шуба. Калдъръмът също бе продаден, така че алеята беше от замръзнала кал, хлъзгава на места, затова вървях, без да бързам. Цветята от двете страни на алеята ги нямаше, разбира се, но тополите бяха все още там, сега голи, сиви и сякаш по-високи.
Фонтанът в предния двор в края на алеята бе все още там, но някой бе забравил да го изпразни миналата есен и мраморът бе напукан и пълен с мръсен лед. А отвъд двора, там където някога се издигаше Алхамбра, сега имаше грамада отломки: натрошени камъни, червени кахлени плочки, бял гипс и греди. Наистина, булдозерите бяха минали през цялата къща, както Белароса бе казал, че ще направят. Но нямаше начин да узная дали това бе сторено от злоба, или предприемачът просто е искал да се отърве от белия слон.
Понеже бе неделя, строителните машини немееха и тук като че ли нямаше никой. Цареше пълна тишина, онази дълбока зимна тишина, когато долавяте скрибуцането на земята под краката си и скърцането на дърветата от студения вятър. Дори мога да ви кажа, че чух и призрачното тракане на копита, но такова нямаше, макар че си мислех за един друг зимен ден, когато със Сюзън бяхме излезли на езда.
Мислех също и за миналия януари, и за черния кадилак, който е бил или не е бил тук, и за мъжа, който бях или не бях видял. И ми дойде наум, че ако той не се бе заблудил в онзи ден и не бе видял това място, тогава днес нещата щяха да изглеждат по-различно, най-вероятно по-добре, тъй като не можех да си представя как биха могли да бъдат по-зле от това.
Що се отнася до смъртта на Белароса, все още изпитвах смесени чувства. Отначало бях облекчен, почти радостен, да си призная. Искам да кажа, че този човек ми бе причинил доста нещастия и бе прелъстил жена ми (дали пък не беше обратното?) и смъртта му разреши голяма част от проблемите ми. Дори когато го видях да лежи там на пода, полугол и целия в кръв, не бях се разчувствал много. Но сега, след като бе минало известно време, разбирах, че наистина ми липсва, че си е отишъл завинаги и че съм изгубил приятел. Но, както казах, все още изпитвах смесени чувства.
Близо до камарата отломки забелязах четири дълги сандъка и като се приближих, видях, че в тях лежаха четирите картагенски колони, готови за отпътуване, макар че не знаех накъде се отправяха този път. Със сигурност не обратно към Картаген, но може би към някой музей или към къщата на друг богаташ, или пък правителството ги бе обявило за продан и те завинаги щяха да останат да лежат забравени в някой склад.
Продължих разходката си, като заобиколих грамадата отломки и се насочих към задната част на парцела. Навсякъде около мен бяха натрупани строителни материали и съоръжения за копаене. Забелязах, че в земята бяха забити строителни колчета, свързани с въже, по което висяха бели парцалчета, земемерски колчета също, зидарски колчета и всякакви други неща, забити в пръстта като дисекционни карфици върху разпънатата земя.
Докато вървях, можах да видя, че повечето от около петдесетте основи бяха изкопани и излети, и макар че много от дърветата бяха запазени, земята бе безвъзвратно променена, покрита с водо- и газопроводни тръби и шахти, нашарена с електрически кабели и настлана с асфалт и бетон. Още неколкостотин акра се бяха превърнали от природен район в предградия, от първобитни в белязани от цивилизацията, и стотици хора отнякъде другаде пътуваха за насам, макар че още не го знаеха, като носеха със себе си грижите си и бъдещите си разводи, пропановите си грилове и пощенските си кутии с номера по тях и надеждите си за нов живот на едно по-хубаво място от последното. Американската мечта, както знаете, постоянно има нужда от нови пейзажи.
Земята на Станхоуп Хол също бе унищожена, разбира се, и няколко от новите къщи бяха почти завършени — едни съвременни жилища от дърво и плексиглас, с много прозорци на покривите, огромни гаражи и централна климатична инсталация. Не е много лошо, признавам, но не е и много хубаво.
Голямата къща, бившата Станхоуп Хол, наистина бе продадена цяла на някаква японска фирма, но не виждам никакви теснооки бизнесменчета да се разхождат по пътеките или да играят гимнастика на голямата морава. В действителност къщата изглежда толкова пуста, колкото бе изглеждала в продължение на почти двайсет години. Местната клюка в кръчмата „Макглейдс“, където прекарвам твърде много време, твърди, че малките човечета щели да разглобят къщата камък по камък и да я изпратят в Япония, макар че никой в „Макглейдс“, изглежда, не знаеше защо.