Храмът на любовта също бе оцелял и предприемачът на Станхоуп бе използвал негова снимка в рекламата си, в която обещаваше разкоша и славата на Златния бряг, запазени за първите сто души, които могат да внесат долупосочените суми и ипотеки върху тракторните гаражи за половин милион долара, които строеше.
Свещената горичка бе унищожена обаче, тъй като никой не искаше десет акра умиращи сливови дървета в задния си двор. Но белведерът и лабиринтът от жив плет са част от голямата къща, затова може би ще оцелеят, макар че не препоръчвам лабиринта за „праволинейни“ азиатски бизнесмени.
И така, именията Станхоуп и Алхамбра са накъсани на парчета подобно превзетите земи при войните в древността, стените и портите им вече не могат да ги пазят от хората, а огромните им къщи са разрушени или се използват за спортуване или строителен материал някъде другаде. Но това повече не е мой проблем.
Продължих да вървя по замръзналата земя, докато стигнах до мястото, където бяха навремето изкуственото езеро и фонтанът на Алхамбра или където мислех, че бяха, но сега там имаше изкоп за основи и още непокрит път, който минаваше през мястото, където някога бяха класическата градина и римските руини на Алхамбра. Нептун и Мария си бяха отишли, вероятно възмутени.
Обърнах се и тръгнах обратно към камарата отломки, като вървях по пътеката, по която бе вървяла Анна, когато ме видя в онази великденска утрин, и на устните ми се появи усмивка. Продължих по пътеката и стигнах до задния двор, който бе все още непокътнат, макар че лампите и фурната за пици ги нямаше.
Прекосих двора и се загледах в разрушената къща. Половината от срутената маса бе извозена, но все още можех да различа повечето от стаите, особено централния вестибюл, и дори можех да видя мястото, където Франк Белароса бе лежал мъртъв.
От дясната ми страна бе кухнята и стаята за закуска, където семейство Белароса ни бяха предлагали различни забавления, а отляво беше балната зала, понякога наричана всекидневна, където леко бях настъпил Сюзън по крака. Зад тази стая беше оранжерията, сега срутена, една камара от счупени стъкла, поставки за цветя и глинени саксии.
Отвърнах се от къщата и в падащия здрач се запровирах внимателно между строителните съоръжения и материалите, докато не стигнах отново пред къщата, в предния двор, близо до напукания фонтан, където ягуарът на Сюзън бе стоял веднъж и където тя и аз бяхме стояли веднъж на идеалния за снимка фон, като за реклама на нещо хубаво и скъпо, и си представих как стоим там със Сюзън в очакване някой да отвори вратата в онази пролетна вечер.
Тръгнах обратно по дългата алея, сгърбен в шубата си поради вятъра. Над портите, на отсрещната страна на „Грейс Лейн“, видях къщата на Дюпо с огромните колониални прозорци, от които струеше светлина, една приветлива гледка, освен ако не сте в настроение за приветливи гледки.
Докато вървях, си мислех за Сюзън последния път, когато я видях. Беше през ноември, в Манхатън. Във Федералния съд на „Фоли Скуеър“ се бе провело дело, на което аз присъствах, но не като адвокат или съпруг на Сюзън, а като свидетел за обстоятелствата около смъртта на един федерален свидетел, мистър Франк Белароса. Както се оказа, дори не се наложи да давам показания, а на колегията от съдии й трябваха само няколко часа, за да препоръча случаят да не се представя на предварителен съд, след като намери, че Сюзън Сатър, макар да не е имала право на подобна постъпка, не е отговорна за нея. Това ми изглеждаше малко мъгляво, но се чуваха разни приказки за намалени умствени способности и обещания от семейство Станхоуп да потърси професионална помощ за дъщеря си. Надявам се Уилям и Шарлот да нямат предвид уроци по рисуване или стрелба. Така или иначе, правителството се „гмурна“ в случая, разбира се, и лейди Справедливост не пометна: тя абортира. Но аз не обвинявам правителството, че провали този заплетен и деликатен случай, а съм щастлив, защото мястото на жена ми не е в затвора.
Бях се погрижил да пресрещна Сюзън по стъпалата на съда. Тя бе заобиколена от родителите си, трима от адвокатите им и двама психиатри на семейството. Уилям не изглеждаше много щастлив да ме види, неизвестно по каква причина, а Шарлот си вирна носа нагоре, в буквалния смисъл на думата, както го правят в старите филми. Но е опасно да се върви така надолу по стълбите.