Във всеки случай Сюзън се откъсна от охраната на Станхоуп и се приближи до мен. Усмихна се.
— Здравей, Джон.
— Здравей, Сюзън.
Поздравих я за успешното й явяване пред съда и тя беше весела и възбудена, което можеше да се очаква след освобождаване при убийство, на което са били свидетели около шестима федерални агенти, които за щастие, изглежда, не можеха да си спомнят инцидента точно.
Поговорихме малко, предимно за децата, а не за развода си. В един момент я попитах:
— Наистина ли си луда?
Тя се усмихна и отвърна:
— Само колкото е необходимо, за да изляза от този съд. Не казвай на никого.
Аз също се усмихнах. Съгласихме се, че и двамата съжаляваме за Анна, но че може би така е по-добре, което не беше вярно, и Сюзън ме попита дали съм ходил на погребението на Франк, което бях сторил.
— Аз също трябваше да отида, разбира се — каза тя, — но може би щеше да е нелепо.
— Вероятно щеше да е така.
След като ти го уби. Имам предвид, наистина, Сюзън. Но може би тя вече не свързваше този неприятен инцидент със себе си.
Изглеждаше много добре, между другото, облечена в сив копринен костюм от пола и сако, подходящ за явяване в съда, и с високи обувки, които вероятно с нетърпение очакваше да свали.
Не знаех кога или дали ще я видя отново, затова й казах:
— Все още те обичам, знаеш.
— По-добре завинаги.
— Да, завинаги.
— Аз също.
И така, разделихме се там, на стъпалата, тя, за да се върне в Хилтън Хед, а аз на Лонг Айлънд. Живеех във вратарската къщичка при Етел Алърд, която бе настояла да ме вземе при себе си, когато Сюзън продаде къщата за гости. С Етел сега се разбираме малко по-добре, отколкото в миналото. Карам я по магазините и на църква в неделя, макар че аз самият не ходя вече по магазини или на църква. Споразумението, изглежда, работи и аз се радвам, че мога да помогна на някой, който има нужда от помощ, а Етел се радва, че най-сетне й се е удал случай да прибере някой бездомник в къщата си. Отец Ханингс също одобрява постъпката.
Къщата за гости, между другото, където със Сюзън бяхме прекарали 22 години от съвместния си живот и където бяхме отгледали двете си деца, бе купена от една емоционална млада двойка, която бе дошла тук заедно с още няколко такива от Дюбък или Дулут, или някъде оттам, и която все още трудно се справя в лабиринта от коридори и стълбища. И двамата тръгват за Манхатън в ранни зори и се връщат по здрач. Не са много сигурни къде се намират в географията или обществото, но, изглежда, с нетърпение чакат да застроят парцелите в Станхоуп, за да имат компания и приятели и да си направят отбор по боулинг или нещо такова.
С Джени Алварез продължаваме да се виждаме от време на време, но сега тя ходи с една бейзболна звезда, играч на „Метс“ при това, макар че не й го натяквам, когато я видя.
Действително ходих на погребението на Белароса, както бях казал на Сюзън. Опелото беше в „Санта Лучия“, разбира се, и монсеньор Чиаро отслужи прекрасна литургия и каза хубави неща за починалия, така че, предполагам, чекът е стигнал.
Самото погребение беше в едно старо гробище в Бруклин и личеше, че е мафиотска работа по стотината черни лимузини и огромното количество цветя върху гроба — толкова много, че покриха още дузина гробове във всички посоки. Сали Да-да беше там, разбира се, и си кимнахме един на друг; Джак Уейнстейн беше там и се разбрахме да обядваме някой път заедно. Антъни също беше там, пуснат под гаранция по едно или друго обвинение. Дебелият Поли беше там и някакъв тип, чието лице бе наполовина разядено от киселина, който вероятно бе кръстникът ми Аниело, а имаше и цели лица, които разпознах от събирането в „Плаза“ и от „Джулио“. Анна не изглеждаше особено добре в черно, а и въобще не изглеждаше особено добре. Тя бе заобиколена от толкова много ридаещи жени, че изобщо не успя да ме види, което бе за предпочитане.
С Анна, разбира се, бяха и тримата й синове — Франки, Томи и Тони. Познах Франки, тъй като беше най-големият, нещо като огромен пън, който изглеждаше по-скоро благ, отколкото опасен, Томи, студентът в „Корнел“, изглеждаше като всяко американско дете, което накрая ще започне работа в компанията „Фортуна 500“. Тони, този с когото се бях запознал, беше в униформата на „Ла Сал“, с много строг вид, спретнат и ниско подстриган, но ако махнехте униформата и прическата, щяхте да видите Франк Белароса. Щяхте да видите едни очи, които преценяват всеки и всичко. Всъщност той ме гледа известно време, като че ли преценяваше колко струвам, и приликата с баща му беше толкова поразителна, че трябваше да премигна няколко пъти, за да се уверя, че не виждам призрак. В един момент от службата на гроба видях, че Тони е забил поглед в чичо си Сал, известен още като Сали Да-да, и ако аз бях на мястото на чичо Сал, щях да държа под око това дете.