Мистър Манкузо също присъстваше на церемонията, но тактично бе застанал малко настрана с четирима фотографи, които запечатваха събитието за поколенията или поради други причини.
Спомних си какво бе казал на гроба монсеньор Чиаро, цитирайки Тимотей: „Нищо не сме донесли на този свят и положително нищо не можем да отнесем отвъд.“ Което беше най-добрата новина, която бях чул от „По този път минаваме само веднъж“.
И така, размишлявах аз, докато вървях между величествените тополи, които така бяха впечатлили Франк Белароса, има приливи и отливи в човешките съдби, има съграждане и разруха, има магически моменти в историята и в краткия живот на мъжете и жените, има съмнения и скептицизъм, има сънища, които се сбъдват, и такива, които не могат да се сбъднат.
А и имаше едно време, знаете, не толкова отдавна, всъщност времето на собственото ми детство, когато всеки вярваше в бъдещето и с нетърпение го очаквате или се втурваше да го посрещне. Но сега почти всеки, когото познавам или познавах, се опитва да забави хода на времето, тъй като бъдещето започва да изглежда все повече и повече като място, където не искаш да бъдеш. Но може би това не е културно или национално явление, а само черногледството на средната ми възраст, настоящото състояние на духа ми, комбинирано с тази мрачна зима.
Но след зимата неминуемо настъпва пролет. Нали? И съм хвърлил око на една употребявана шестнайсетметрова „Алайд“, която мога да взема на безценица през зимните месеци, ако успея да накарам престижната си адвокатска фирма да се помири с мен. А Каролин и Едуард ще ми бъдат екипаж за едно пробно плаване през великденската ваканция и до лятото ще съм готов да отплавам с децата си, ако искат да дойдат, или с всеки друг, който иска да бъде екипаж на борда на „Поманок II“. Ще се отбия в Галвестън да видя Емили, а след това, ако успея да отвлека нея и Гари или въобще двама-трима души, които са достатъчно навити, ще направим околосветско плаване. Ей, защо не? Веднъж се живее.
Промуших се през портите на Алхамбра и тръгнах нагоре по „Грейс Лейн“ към вратарската къщичка и неделното печено на Етел.
А може би, помислих си, когато се върна в Америка, ще се отбия в Хилтън Хед да видя дали завинаги означава завинаги.