— Станали са чудесни тази година, мистър Сатър. Добре сте ги избрали. Тези ще ги посадя тук, около портите, а след това ще ви помогна и за вашата градина.
— Мога да се оправя и сам. Как е мисис Алърд тази сутрин?
— Добре е, мистър Сатър. Много мило от ваша страна, че се интересувате.
Разговорите ми с Джордж са винаги малко сковани, освен ако той не се е подкрепил с няколко чашки.
Джордж е роден в имението Станхоуп преди около седем десетилетия и детските му спомени са от бурния период на двайсетте години, голямата криза и залеза на златния век през трийсетте. След краха през 1929-а година пак е имало забави, балове, регати и състезания по поло, но, както ми каза Джордж веднъж в момент на откровение, „хората се бяха отчаяли, загубиха доверие в себе си, а и войната окончателно сложи край на добрите времена“.
Бях научил всичко това от учебниците по история и чрез нещо като осмоза, която се осъществява, ако човек тук.
Но Джордж знае повече подробности и има лични впечатления от историята на Златния бряг и ако е на няколко чашки, може да ви разкаже любопитни истории из живота на великите фамилии: кой с кого спял, кой кого застрелял от ревност или кой се е самоубил от отчаяние. По тези места е съществувала и донякъде все още съществува нещо като мрежа на слугите, където подобен род информация служи като входен билет за събиранията им в кухните на запазените огромни къщи, във вратарските къщички или в местните работнически кръчми. Това е нещо като американски вариант на ирландските скоропоговорки тук и Бог знае какво ли още говорят за Сюзън и за мен.
Дискретността може и да не е между достойнствата на Джордж, но затова пък лоялността е; дори веднъж го чух да казва на един работник, който беше дошъл да подреже дърветата, че е приятно да се работи за семейство Сатър. Всъщност той не работи за мен, а за родителите на Сюзън — Уилям и Шарлот Станхоуп, които са се оттеглили в Хилтън Хед и се опитват да облекчат товара на Станхоуп Хол, преди той да ги е потопил. Но това е друга история.
Етел Алърд е също една друга история. Тя винаги се държи коректно й любезно, но под тази повърхност непосредствено кипи натрупан класов гняв. Съвсем сигурен съм, че трябва само някой да развее червеното знаме, за да се въоръжи Етел Алърд с камъни от алеята и да се отправи към къщата ми.
Бащата на Етел, доколкото разбрах, бил преуспяващ съдържател на магазин в селището, който обаче бил разорен от богатите си клиенти, които първо му дали лоши съвети къде да си влага парите, а след това не му се издължили за доставените стоки. Не му платили, защото на практика те също били разорени. Това, разбира се, се случило през 1929 година и оттогава насам всичко се е променило. Предполагам, че хората от по-нисшите съсловия са се почувствали излъгани от богатите, които не само че фалирали, но след това някои от тях са се напивали до смърт, други се застрелвали, трети се хвърляли през някой прозорец или просто изчезвали, като изоставяли къщите, дълговете и честта си. Трудно се изпитва съжаление към богатите, затова мисля, че разбирам гледната точка на Етел.
Но днес, около шейсет години след „големия крах“ може би е време да се изследват някои останки от тази катастрофа.
Ако ви се стори, че това място не е в Америка, уверявам ви, че е; само външността му и пейзажът наоколо са малко различни.
Джордж ми говореше:
— Както ви казах оня ден, мистър Сатър, някакви младежи са нахълтали преди няколко нощи в Хол и са се забавлявали…
— Направили ли са много поразии?
— Не много. Навсякъде бяха пръснати бутилки от алкохол и намерих едно пакетче от… онези неща…
— Презервативи.
Той кимна.
— Изчистих всичко и наместих шперплата на прозореца, през който са влезли, но бих искал да сложим на негово място метален лист.
— Поръчай го. Включи го в сметката ми за склада за дървен материал.
— Да, сър. След като вече е пролет…
— Да, знам.
Хормоните заиграват и местните красавици са в разгара си. Да си призная, някога и аз обичах да се вмъквам в изоставени имения. Малко вино, няколко свещи, радио транзистор на вълните на WABC и може би дори огън в камината, макар че това вече ни издаваше. Нищо не може да се сравни с любов сред руините.
Стана ми интересно, че презервативите са отново на мода.
— Някакви следи от наркотици?
— Не, сър. Само алкохол. Сигурен ли сте, че не искате да се обадя в полицията?