Главната къща на Алхамбра обаче не е в класически, а в испански стил, с гипсови стени, каменни арки, балкони от ковано желязо и с червени кахлени покриви. Четирите колони, които подпират свода на портика, действително са взети от руините на Картаген през двайсетте години, когато е било модно, а и възможно да се разграбват археологическите останки от древните селища.
Не знам аз какво бих направил, ако имах толкова много пари, но ми се ще да мисля, че бих си наложил някакви ограничения. От друга страна обаче, ограниченията са типични за нашето време, в което става все по-трудно да получиш жизненонеобходими неща. Бурният период на двайсетте години не е познавал ограниченията. Какво да се прави, човек може да бъде продукт само на собствената си и на ничия друга епоха.
Прекосих руините на градината и се изкачих на малко възвишение. На около четвърт миля на изток, стаена в сянката, бе Алхамбра. Там светеше само един балконски прозорец на втория етаж, където знаех, че се намира библиотеката.
Както много от стаите в най-големите имения, тази библиотека също беше дошла от Европа. Първите собственици на Алхамбра, тези, които са строили къщата — мистър и мисис Джулиус Дилуърд — при едно пътуване до Европа през двайсетте години харесали дъбовата, украсена с ръчна дърворезба библиотека на своя домакин, някакъв стар английски лорд, чието име ми убягва. Семейство Дилуърд направили неочаквано, но много добро предложение да закупят цялата библиотека и възрастният джентълмен, който може би е имал нужда от пари като резултат от същата световна война, която направила семейство Дилуърд богати, приел предложението.
Наблюдавах няколко минути прозореца на библиотеката, след което обърнах Янки и заслизах по склона обратно към градината. Но сега там видях един бял кон, който щипеше младата трева между две порутени колони. Върху коня седеше позната женска фигура, облечена в тесни дънки и черен спортен пуловер с поло яка. Тя се обърна към мен, докато приближавах, а след това извърна лицето си. Това бе жена ми Сюзън. По вида й разбрах, че не е на себе си. Трябва да кажа, че тя обича да разиграва театър. И за да се включа в играта, извиках:
— Коя си ти?
Тя отново се обърна към мен и отвърна с леден глас:
— А ти кой си?
Всъщност още не знаех каква роля трябва да играя, затова импровизирах:
— Аз съм собственик на тази земя — казах. — А ти какво — заблуди ли се или нарочно си в чуждо владение?
— Нито едно от двете. Но се съмнявам, че някой, облечен като теб, който язди такава кранта, може да е собственик на тази земя.
— Не бъди нахална. Сама ли си?
— Бях, преди да се появиш ти — отвърна троснато тя.
Дръпнах повода на Янки и го изравних с белия арабски жребец.
— Как се казваш?
— Дафни. А ти как се казваш?
Още не бях успял да си измисля име, затова отвърнах:
— Трябва да знаеш в чий земи си навлязла. Слез от коня.
— Защо?
— Защото аз така искам. А ако не го направиш, ще те смъкна долу и ще те набия с пръчката. Слизай!
Тя се поколеба за миг, след това слезе.
— Вържи го.
Завърза коня за един черешов клон и застана с лице към мене.
— Свали си дрехите!
Тя поклати глава.
— Няма.
— Ще ги свалиш — озъбих се аз. — Бързо!
Тя остана неподвижна за момент, след това си съблече пуловера, разкривайки две стегнати гърди. Продължи да държи пуловера в ръка и вдигна очи към мен:
— Трябва ли да правя това?
— Да.
Пусна пуловера на земята, след това си събу ботушите и чорапите. Накрая изхлузи дънните и пликчетата си и ги хвърли на тревата.
Приближих с коня и погледнах надолу към нея, застанала гола на фона на залязващото слънце.
— Вече не си толкова дръзка, а Дафни?
— Не, сър.
По този начин Сюзън смята, че се внася разнообразие в семейния секс, и да си призная, изпитвам удоволствие да изпълнявам докрай сексуалните й фантазии. Понякога тези пиеси са по сценарий и режисура (на Сюзън); понякога, както при тази случайна среща, импровизираме. Декорите се сменят съобразно сезоните, през зимата го правим в конюшнята или за да си спомним младостта, пред камината в някое изоставено имение.
Това бе първата ни среща на открито през тази пролет, а когато една жена стои гола, било то сред поле или гора, това събужда първичните инстинкти и у двата пола, като същевременно е надсмиване над съвременните разбирания за това къде трябва да се любят двама души. Повярвайте ми, с времето човек свиква с компанията на някоя случайна мравка или земна пчела.