Семейство Алърд се качиха и общо беше мнението, че ни предстои един хубав ден. Сюзън рязко свърна на юг по „Грейс Лейн“ и почти опроверга този извод. Много от пътищата тук първоначално са били пътеки за коне и двуколки и все още са тесни, неравни, с внезапни завои, с хубави дървета от двете страни и опасни. Ако се кара по тях с висока скорост, колата може лесно да се обърне.
„Грейс Лейн“, която е дълга около миля, си остана частен път. Това ще рече, че няма наложена горна граница за скоростта, а всеки си я определя сам. Сюзън смята, че е 70 мили в час, а аз — около 40. За поддържането на пътя отговарят живеещите покрай „Грейс Лейн“, главно собственици на имения. Повечето от другите частни пътища на Златния бряг предвидливо бяха прехвърлени на грижите на окръга, селището, щата Ню Йорк или на някоя друга административна единица, която обещава да поддържа настилката суха и здрава за около сто хиляди долара на миля. Но някои от жителите на „Грейс Лейн“, особено ония, които са богати, надменни и глупаво упорити (тези качества вървят заедно), се противопоставиха на опитите да се стовари тази Via Dolorosa2 върху нищо неподозиращите данъкоплатци.
Сюзън вдигна до нейната горна граница и почти усетих как таванът се пропуква подобно на крехката черупка на фъстък.
Изглежда високите скорости карат по-възрастните хора да мълчат и затова семейство Алърд почти не се обаждаха от задната седалка, което бе добре дошло за мен. В неделя Джордж не говори за работа, а останалите теми сме ги изчерпали преди много години. На връщане понякога обсъждаме литургията. Етел харесва преподобния Джеймс Ханингс, защото подобно на много други от епископалното братство той беше по-ляв и от Карл Маркс.
Всяка неделя ни се натяква колко е грешно, че сме относително заможни, и ни призовават да поделим част от това порочно богатство с около два милиарда хора, които са имали по-малко късмет в живота.
На Етел особено й допадат проповедите за социална справедливост, равенство и други такива. Всички сме там, старите аристократи, наред с няколко новоприети в епископалната църква негри и испанци и останките от английската работническа класа, заслушани в преподобния мистър Ханингс, докато той ни излага вижданията си за Америка и света, след което не следва дискусия с въпроси и отговори.
Естествено по времето на баща ми и дядо ми тази църква е била малко надясно от републиканската партия и в проповедите си свещениците се обръщали по-скоро към слугите и работниците по скамейките, като им говорели за подчинение, прилежание и задължения, а не за революции, безработица или граждански права. Родителите ми, Джоузеф и Хариет, които не страдат от предразсъдъци по отношение на времето, в което живеят, и класата, към която принадлежат, често недоволстваха от посланията от амвона. Не мисля, че Божията идея е била църковните служби да са толкова отегчителни.
Проблемът при църквите е, че за разлика от клубовете вратите им са отворени за всички. Като резултат от това за един час в седмицата, докато засвидетелстват смирението си пред Бога, отделните социални класи се събират под един покрив, като всеки е пред очите на другите. Не предлагам да има частни църкви или пейките за висшата класа да се изтеглят отпред, както е било някога, нито пък смятам, че проблемът ще се реши с намаляване на светлината. Но преди години например се е знаело, че ранната служба се посещава от едни хора, а по-късната от други.
Като казвам това, следва да дам малко пояснения, за да не изтълкувате мислите ми като елитарни или антидемократични: Първо, не се чувствам по-висш от никого и, второ, горещо вярвам, че всички сме създадени свободни и равни. В същото време обаче се чувствам объркан, несигурен за мястото си извън непосредствената ми среда, в това общество на непрекъснато променяща се демокрация и непрестанно си задавам въпроса — как да живея пълноценен и ползотворен живот сред рушащия се свят около мен? Преподобният мистър Ханингс си мисли, че знае отговора. А единственото нещо, в което аз съм сигурен, е, че не го знае.
Наближихме градчето Лоукаст Вели и Сюзън намали. Това е доста приятно местенце, уредено и богато, с малка железопътна гара в търговския квартал, откъдето хващам влака за центъра на Ню Йорк. В Лоукаст Вели съществуваха шикозни заведения и бутици много преди някой дори да бе чул тези думи.
Църквата „Св. Марко“ се намира в северния край на градчето. Това е малка готическа сграда от кафяв камък, с красиви стъклописи, внесени от Англия. Тя била построена през 1896 година с печалбата от една игра на покер, която шест жени на милионери успели хитро да измъкнат. Те със сигурност са отишли в рая.