Нещастният Онго следял тези промени с мъка, защото промяната означавала за него смърт. Щом птиците се смълчали, усетил, че косите му настръхват. Студена пот избила по челото му. След малко гробното мълчание щяло да се наруши от виенето на хиените, рева на лъвовете и съскането на змиите.
С изчезването на последната светлинка Онго усещал как страхът вледенявал сърцето му. Той, който не знаел що е страх, сега треперел като дете. Представял си приближаването на страшните лъвове, от които по-рано не се страхувал и които убивал с лекота. Страхът изсушавал силите му и го карал отново и отново да опитва да скъса въжетата. От време на време надавал отчаяни викове, като мислел, че все някой може да му се притече на помощ и да го освободи. Какво не би дал в този момент, за да спре настъпването на нощта, която се спущала със Страшна бързина.
Скоро в гората станало тъмно като в рог. Чувало се само ленивото клокочене на речните води, чиито брегове скоро щели да бъдат посетени от жадните зверове, и шумоленето на големите палмови листа, движени от слабия нощен ветрец.
Страхът, който изпитвал в началото, притъпил болките и той се прислонил към стъблото на дървото, притаил дъх, за да не привлече вниманието на нощните обитатели. Очите му пробождали нощната тъмнина. Наострил слух, долавял и най-слабия шум.
Изтекъл един мъчителен час. Неочаквано на триста-четиристотин крачки от вързания негър избухнал силен смях, който много приличал на човешки. Онго потреперал. Това бил кикотът на хиената. Пак настъпила тишина, нарушавана само от ромоленето на реката. След това в долината екнал нов смях, един вляво, друг вдясно… трети… четвърти… И гласовете се превърнали в концерт, който можел да уплаши и най-смелия човек. До ушите на нещастния негър долитали ту задавени глъчки, ту продължителни охкания, издавани сякаш от умиращи хора, ту злокобен лай на чакали. След това се чуло шумно потапяне в близката река, като че стадо животни падали във водата.
Онго не смеел да диша. Стоял като прикован към дървото. Не минало много време и смехът започнал да се чува все по-близо. Листата на близките храсти се разтворили и се показала голяма хиена, която спряла пред уплашения негър. Втренчила зеленикавите си очи в нещастника, тя изръмжала и показала белите си зъби.
Въпреки че хиената не напада човек, Онго не обичал това отвратително животно. Той надал остър вик. Уплашената хиена избягала и концертът за секунда секнал.
След малко се появила друга хиена, а след нея — чакали, които виели около дървото, но не смеели да нападнат вързания. Сигурно било към полунощ, когато ненадейно се чул силният рев на лъва. Този рев накарал всичко да млъкне. Гласът се чувал на около двеста крачки по посока на реката.
Едва ли може да се опише какво изпитал Онго. Не смеел нито да вика, нито да мърда. Студени капки пот се стичали от челото му.
Ревът продължавал да се чува вече по-близо, ставал по-страховит и заглушил всички нощни гласове в гората. Той се чувал на пет мили в околността. Онго очаквал с неописуема тревога приближаването на звяра, а лъвът си проправял път през храстите и се движел към брега на река Лангос.
Ревовете му се разредили. Чули се приближаващите се стъпки на животното, то поело през гъстата гора, а след това тръгнало към дървото.
Моментът бил страшен. Негърът не можал да запази хладнокръвие и в страха си надал вик. Лъвът, който още не бил забелязал човека, спрял и се загледал продължително към дървото. След това отскочил назад и залегнал на двадесет крачки. От това място бил готов да се нахвърли върху жертвата си. Онго разбрал опасността и се притиснал към дървото, без да прави и най-малко движение.
Знае се, че при среша с лъв неподвижността често е спасение. Лъвът отправял огнени погледи към жертвата. Страшното изпитание продължило два часа, но те били сякаш по-дълги от векове. Страшна, неописуема била уплахата на Онго, който очаквал всяка минута да бъде разкъсан с един скок от царя на животните. Кой знае колко щяло да продължи така, ако към два часа сутринта пушечен изстрел не разтресъл гората. Звярът се изплашил и с бързи крачки се скрил в храстите. Едва стихнал гърмежът, и Онго започнал да вика силно за помощ. Чул се втори пушечен изстрел близо, последван от гълчава и човешки гласове.
Това бил керванът на белите, които живеели на брега на реката. Научили за страшната участ на нещастния негър, те бързали да му се притекат на помощ. Когато стигнали до дървото, Онго бил ни жив, ни умрял.
На сутринта негърът дошъл на себе си и им разказал за случилото се. Един от белите го потупал по рамото и му казал:
— Старче, имал си дни да живееш!