Тя боготвореше баща си. За да стане като него, знаеше, че трябва първо да е обиколила света. След университета Корпусът на мира й се стори единствено правилният, едва ли не инстинктивен избор. Когато получи разпределението си, тя дори не бе чувала за Мали. Бе изучавала френски в училище, за да прекарва летата си в Париж. Или на Ривиерата. Кой да й каже, че френски език се говорел и в Сахара?! Когато й съобщиха къде я пращат, тя се изсмя, Тимбукту й се струваше някакво измислено място. Нещо като Атлантида. Но баща й сериозно й препоръча да приеме назначението.
И… ето я сега в Бамако, учителка по английски.
Кейт едва забелязваше залеза, който й бе помогнал да се влюби в Африка през онези така трудни първи седмици на адаптация. В далечината забеляза една самотна бяла камила, която мързеливо късаше с бърните си листа от изсъхналите храсти. Гледката вече не й се струваше толкова романтична, а по-скоро й напомни за стека с топено сирене.
Унесена в мисли, тя не забеляза, че селото беше необичайно притихнало. Всички деца сякаш бяха изчезнали.
Кейт стигна до завоя на пътеката и се стресна, като видя пикапа тойота, боядисан със спрей в камуфлажно зелено и бежово, паркиран пред дома й. Инстинктивно се обърна назад и понечи да побегне, но двама мъже с лица, покрити с черни шалове, провесили през рамо автомати АК-47, й препречиха пътя. Тя се извърна към къщата, но от кабината на пикапа слязоха още двама въоръжени.
Едри ръце я сграбчиха за лактите и преди да успее да изпищи, върху главата й бе нахлузен чувал от зебло.
Част първа
1
Кити Хоук, о-ви Аутър Банкс, Северна Каролина
Понеделник, 5:42 ч. Източно стандартно време
Всичко започна, както много често се случва, с тихото бръмчене на блекбърито. Джъд бавно отвори едното си око. Телефонът лежеше, захлупен надолу с дисплея, върху нощното шкафче на петнайсет сантиметра от лицето му. Малката мигаща зелена лампичка, която едва се виждаше през деня, осветяваше тъмната като пещера стая на половин секундни интервали. Май почивката ми ще приключи.
Той сграбчи вибриращия телефон и погледна дисплея, където се появяваше и изчезваше кодът на Вашингтон — 202, — но нищо повече. Номерът отсреща беше скрит. Джъд спусна крака надолу и седна в леглото. Поглеждайки крадешком Джесика, за да се убеди, че още спи, той натисна с палец бутона за отговор и прошепна:
— Райкър на телефона.
— Обаждаме се от Ситуационния център на Белия дом — чу се в слушалката глас на робот, или по-вероятно на военен. — Парола, ако обичате.
Джъд помълча секунда-две.
— Тюркоаз Мобуту седем.
— Добро утро, доктор Райкър. Посолство Бамако докладва за възможен преврат през нощта. Засега, имам предвид към пет-нула-нула, няма съобщения за насилие, но из целия град военните са разположили блокади на пътищата, а президентът Майга е в неизвестност.
— Окей — бе единственото, което Джъд успя да изцеди от мозъка си, докато се отърсваше от паяжините на съня.
— Държавният департамент организира работна група за формулиране на политическа реакция от наша страна. До един час очакваме поредния оперативен доклад.
Най-после буден, Джъд попита:
— Диало или Идриса?
— Моля, сър?
— Кой стои зад преврата? Генерал Умар Диало или генерал Мамаду Идриса?
— Още не знаем, сър. Посланикът и шефът на бюрото би трябвало да имат повече информация съвсем скоро.
— Е, добре, благодаря, че ме уведомихте. Моля ви да предадете на Лариса Джеймс, че може да ми звъни директно на телефона, ако се случи нещо ново, което трябва да докладва.
— Посланик Джеймс лично поиска да ви включим в екипа. В шест-нула-нула на адреса ви ще пристигне кола. Остават дванайсет минути.
Той изправи гръб и издиша въздуха от дробовете си.
— Ако те търсят от службата, дано поне да е за нещо важно, дяволите да ги вземат! — Джесика се беше събудила. — Тия не знаят ли, че това е първият ти ден почивка от една година?
Джъд се опита да я потупа успокояващо по гърба, но в тъмното улучи само завивката. Продължи да говори по телефона: