— Добре, благодаря. Ще изчакам колата.
Той затвори.
— Колата?
— Има преврат в Мали. Не мога да ти кажа нищо повече. Не знам нищо повече. Съжалявам. — Той стана и започна да се облича. — Това едва ли ще трае повече от ден-два. Децата няма и да забележат, че ме няма.
— Но аз ще забележа — сопна се Джесика.
Джъд закопча блекбърито на колана си и вдигна готовата за всякакви ситуации пътна чанта, която го чакаше до вратата на стаята. Залепи дълга целувка върху устните на Джесика и понечи да тръгне.
— Не се оставяй на Роджърсън да те подритва — каза Джесика. — И гледай да не те прецака пак в нещо.
Джъд се закова на място, после се обърна, кимна й леко, без вътрешно убеждение, и тихо се отдалечи.
Когато излезе от наетата вила край плажа на застланата с пясък алея, Джъд се наруга мислено, задето не се бе сетил да зареди от вечерта машината за кафе. Тъкмо си мислеше дали да не се върне, за да си направи едно двойно еспресо, когато видя четири ярки фара да се приближават в мрака по шосето, после да завиват в алеята за коли и да се насочват към къщата. Черният шевролет събърбан спря до него. Висок мускулест мъж с късо подстригана коса слезе от предната врата, огледа се бързо наоколо, после отвори задната и пое чантата от ръката на Джъд.
Джъд примижа за миг, заслепен от ярката светлина вътре в купето.
— Добро утро, сър — каза някакъв млад мъж, когото не познаваше.
— Добро утро. Трябва да спрем някъде по пътя за кафе.
С тези думи той наведе глава и се качи в колата.
Агентът от охраната затвори вратата зад него, хвърли още един поглед наоколо, после се метна на предната седалка, докато колата вече потегляше.
Джъд се извърна назад и махна с ръка за сбогом на Джесика.
От прозореца на спалнята тя проследи с поглед металната грамада, която се отдалечаваше по шосето с черните си, прилични на очила на слепец стъкла.
2
Шосе 1-95, посока север, Северна Вирджиния
Понеделник, 9:35 ч. Източно стандартно време
Джъд погледна часовника си. От преврата бяха изминали близо десет часа.
Откакто бе оставил семейството си във вилата, пръстите му не бяха преставали да шарят по клавиатурата на блекбърито. Постепенно го обземаше чувство на безсилие.
Противоречиви слухове се носеха из интернет като пустинен вятър: президентът Майга е бил отровен от саудитците, „Ал Кайда“ са нападнали двореца, цялата тази история с преврата е измама, алжирците са изпратили армейска бригада през границата, ЦРУ са натъпкали Майга в кола и са го откарали в таен затвор в Тимбукту и т.н. и т.н.
Джъд поклати глава. Нищо от това не може да е истина, разбира се.
Блекбърито пареше дланите му. Но упорито отказваше да му каже онова, което той жадуваше да научи. Джъд знаеше, че за да узнае истината, трябва да отиде до Вашингтон. За секретна видеоконференция с посланика.
А колко по-лесни, колко по-ясни бяха нещата, докато работеше само с числа! С твърди данни. Докато сега получаваше непрекъснат поток от оценки и анализи. Които в типичния случай не бяха нищо друго освен догадки. Или, все по-често, умишлена дезинформация. Лъжа. Но засега той дори не помисляше да се върне към някогашния си живот. Нямаше намерение да се отказва.
Джъд свали очилата и пусна блекбърито в скута си, после се загледа навън през прозореца. Забеляза указателната табела, която напомняше, че наближават Белтуей, околовръстното шосе на Вашингтон — стокилометрова магистрала с осем платна, опасваща като крепостен ров столицата, в пределите на която се разиграваше най-мащабната битка за власт и влияние на планетата. За външния свят тази битка се водеше между публичните физиономии — сенатори, прессекретари, водещи на неделни политически токшоута. Но в пределите на Белтуей истинската работа се вършеше на едно-две нива по-надолу: от сътрудници към постоянните комисии в Конгреса, от лобисти, барикадирали се в офисите по протежение на Кей Стрийт, и от хиперинтелигентни голобради експерти, заровени в подземията на монументалните сгради, в които се помещаваха седалищата на федералните институции. Невидими за простосмъртните, те вземаха важните решения, в техни ръце беше истинската власт на американската държава.
Колко различно беше всичко това от аристократичната атмосфера в кампуса на колежа „Амхърст“! Животът там беше хубав. Джъд изнасяше по две лекции седмично. Ръководеше малка група специализанти, които събираха данни за изследванията му на тема политическите конфликти в Южна Азия и Африка, излизаше на дълги разходки със съпругата си и децата из близките гористи хълмове. За два часа стигаше с кола до родния си град във Върмонт, до все още живата си баба в голямата фамилна къща в Бърлингтън или до бейзболния мач във Фенуей Парк в Бостън.