Телефонното обаждане една ранна съботна утрин преди почти точно година трябваше да му послужи като първи предупредителен знак за онова, което го очакваше.
3
„Амхърст“, Масачузетс.
Една година по-рано
— Джъд Райкър? Тук е Ландън Паркър, началник на кабинета на държавния секретар. Обаждам се от Вашингтон. Надявам се, че не съм ви събудил?
— Ъъъ, не, разбира се, че не, господин Паркър — излъга Джъд.
Цифрите на будилника до леглото му примигваха във вишневочервено: 7:55.
— Ще мина по същество, Райкър. Екипът на държавния секретар изгражда ново звено за бързо реагиране към департамента. Впечатлени са от работата ви относно времето за реагиране на кризи, особено заключенията ви за тъй наречения „златен час“. Бихме желали да ви поканим на брифинг.
Джъд се надигна до седнало положение.
— Ами… благодаря. Новите ми изследвания за Шри Ланка и Руанда се основават само на предварителни стойности, още дори не са публикувани. Не бих ги нарекъл заключения. Би трябвало да имам по-конкретни резултати догодина, когато пристигнат данните от Коломбо и Кигали. Златният час е все още теория.
— Какво ще кажете за понеделник, девет и петнайсет?
— Вдругиден? Във Вашингтон?
— Да. Тук, в Държавния департамент.
— Имам часове следобед, но ще се опитам да намеря кой да ме замести.
— Добре, Райкър, до понеделник сутрин. Във фоайето ще ви чака човек, за да ви преведе през охраната и да ви качи горе.
Трак.
Четирийсет и осем часа след този разговор Джъд вече се намираше във Фоги Ботъм — сив, унил район с безлични административни сгради в Западен Вашингтон, — облечен в най-хубавия си тъмносин костюм; приличаше донякъде на бизнесмен, макар че пооръфаните ръкави и изтърканата кожена чанта, преметната на каишка през рамо, издаваха принадлежността му към академичните среди. Разчорлената му кестенява коса и очила с ретро рамки допълваха картината, идентифицирайки го като случайно попаднал по тия места. Докато тръгваше рано сутринта за летището, Джесика го бе огледала одобрително от глава до пети и го бе обявила за „сладичък перко“.
Джъд се приближи до федералната сграда „Хари С. Труман“, седалище на Държавния департамент на САЩ, като се бореше с внезапно обзелото го притеснение. Отвън сградата изглеждаше гигантска, сива и безлична, скрита между пищната, леко безвкусна централа на Американското фармацевтично дружество и далеч по-елегантната Национална академия на науките.
Застанал на Конститюшън Авеню, откъдето се виждаха охранителните бариери на Двайсет и втора улица, Джъд си припомни как бе стоял на същото това място преди няколко години, когато бяха дошли с децата да им покаже четиритонния бронзов паметник на Айнщайн. Тогава дори не бе забелязал Държавния департамент само на една пряка по-нататък.
След като премина през охрана, каквато бе виждал единствено по летищата, и изтърпя досадните проверки на документите му за самоличност, той получи яркооранжев бадж, на който с релефни букви пишеше САМО С ПРИДРУЖИТЕЛ, с инструкции да го носи през цялото време на верижка около шията си. Когато най-после влезе във фоайето, срещу него се изправиха на живо близо двестате национални флага, които бе виждал толкова пъти по новините.
Към него се приближи възрастна набита жена с посивяла конска опашка, която смътно му заприлича на вечно киселата библиотекарка в началното му училище във Върмонт.
— Доктор Райкър? Ще ви заведа до заседателната зала.
В асансьора Джъд прелисти диаграмите, които бе разпечатал, и преговори наум презентацията си. Беше я повтарял стотици пъти на семинари и работни вечери във факултета, но по някаква причина този път дланите му бяха потни. Вратите на асансьора се разтвориха и старата матрона го поведе по дълъг мрачен коридор с примигващи флуоресцентни лампи. Стигнаха до една врата с табелка 7-4504. Тя натисна бравата и му даде знак с ръка да влезе.
— Ще ви изчакам тук.
Джъд се спря за миг и си пое дълбоко дъх. Ще се справя. После бутна вратата и влезе.
Все едно попадна в друг, напълно различен свят. Ярко осветената заседателна зала беше облицована с ламперии от черешово дърво, по протежение на една от стените бяха наредени в редица шест огромни плоски монитора. Също като във филмите. Около дузина мъже и жени, всичките с тъмни костюми, бяха насядали в кожените кресла с високи облегалки около масата. Зад гърбовете им в концентричен кръг седяха по-млади служители, също с костюми, и преглеждаха разни книжа или цъкаха на мобилните си телефони. Приличат на студентите ми.