— Ами при международна интервенция? Има ли значение, ако външни сили се намесят по дипломатически път? — запита един от мъжете с костюми.
— Или с военна сила? — допълни друг.
— Нямаме разбивка и по интервенции, така че просто не разполагаме с данни — отвърна Джъд. — Цифрите не могат да ни кажат това. Така че не знаем. Мисля, че бихме могли…
Паркър го прекъсна рязко:
— Но според твоето експертно мнение, Райкър, времето има ли значение? Би ли променило нещата? Следва ли от казаното дотук, че Съединените щати трябва да намерят начини да се намесват по-експедитивно в бушуващи кризи в Третия свят? Можем ли да предотвратим нови войни или преврати, ако действаме бързо?
Джъд огледа залата. Всички очи бяха приковани в него. Моите цифри не съдържат отговора на този въпрос. Не е ли ваша работа да го намерите?
Но вместо да им каже онова, което мислеше, Джъд се изправи, извърна се, срещна погледа на Ландън Паркър и заяви ясно:
— Да.
Това бе всичко. Няколко благодарности, вяли ръкостискания, после всички се разотидоха. Придружителката на Джъд го свали със същия асансьор до фоайето. Той пусна оранжевия бадж в плексигласов контейнер с изрязан процеп в капака, напомнящ донякъде прозрачните урни, които бе виждал да се ползват на избори в Нигерия. Тръгна по Двайсет и втора улица за един прощален поглед към Айнщайн, после си взе такси.
Обратният път до „Роналд Рейгън“, международното летище на Вашингтон, траеше едва седем минути. Джъд си каза, че би могъл да хване и по-ранен самолет за Бостън. Докато таксито минаваше покрай Мемориала на Линкълн и се качваше на моста над Потомак, той си помисли, че евентуално би пробвал да си вземе и часовете следобед. За миг между клоните на дърветата в далечината зърна сградата на Капитолия.
Паркът покрай реката беше почти празен, ако не се брояха неколцина тичащи мъже и една привлекателна млада жена, която разхождаше жълт лабрадор. Ниско в небето зад жената с кучето два тъмнозелени военни хеликоптера, летящи в плътна формация един зад друг, завиха рязко и поеха на запад, преминавайки точно над таксито му. Джъд се извърна на седалката, за да проследи курса им, и забеляза сграда от сивкав камък, ниска и широка, насред море от паркирани коли. Пентагонът.
Веднага след това се появи изходът за летище „Рейгън“. Докато чакаше на опашката пред скенера малко преди да го подканят да си събуе обувките, той се запита дали всичко това си струваше.
Толкова усилия за десет минути в една заседателна зала?
Седнал на едно кресло в салона за заминаващи, Джъд си спомни за своя стар професор и ментор Би Джей ван Холън, който го бе подтиквал да се насочи към кариера в държавната администрация, като дори му бе предложил да му намери работа във ведомство, където да приложи аналитичните си способности в решаване на проблеми от реалния живот. Професорът не скри разочарованието си, когато в крайна сметка Джъд се отдаде на науката.
Поне ще имам какво да му разправям. Би Джей ще се впечатли, като чуе, че сами се обадили от Държавния департамент. И защо не?
Джъд извади телефона и набра номера. След няколко позвънявания в слушалката се чу немощен дрезгав глас:
— Ааало?
— Би Джей? Ти ли си?
— Да — бе тихият отговор, последван от такава жестока, продрана кашлица, че Джъд трябваше да дръпне апарата от ухото си. — Кой е?
— Джъд. Съжалявам, че те безпокоя. Звучиш ужасно.
— Така е. Бях малко болен.
— Не знаех. Нещо сериозно?
— Не, не. Нищо такова. И не казвай на Джесика, не е нужно да я тревожим.
— Познай къде съм.
— Тук, в Калифорния?
— Не. Съжалявам, нямах това предвид. Във Вашингтон. Току-що изнесох презентация в Държавния департамент за фактора време в решаването на конфликти.
— А, наистина ли? Това е прекрасна новина!
— Те ме потърсиха.
— Време ти беше. Много се гордея с теб. Бас държа, че и Джесика се гордее.
— Бяха силно заинтригувани от златния час. Задаваха доста трудни въпроси. Казах си, че ще се зарадваш, че съм им помогнал да свършат нещо в реалния живот.
— Радвам се — успя да каже Ван Холен, преди да се задави в нов пристъп на кашлица.