— Би Джей, звучиш като умиращ човек. Надявам се, че те е видял доктор.
— На моята възраст ме гледат твърде много доктори. Писнало ми е. Поздравления за Държавния департамент, Джъд. Сигурен съм, че са оценили помощта ти. И благодаря, че ми се обади. Джесика с теб ли е?
— Не. У дома е с децата.
— Върна ли се на работа?
— Поработва това-онова. Взела си бе отпуск след раждането на Ноа, а и без това вече бе почнало да й втръсва да е все на път. Но сега отново работи. Има някакъв проект за отглеждане на кафе в Етиопия и друг, на ориз, някъде из Югоизточна Азия. Не мога да ги запомня всичките.
— Браво на нея — каза Би Джей с отслабнал глас. — Трябва да прекъсваме, съжалявам. Много поздрави на Джесика.
— Ще предам. Благодаря ти. И довиждане, Би Джей.
— Довиждане, Джъд. Оревоар.
Джъд се отпусна назад в креслото. Доволен, че денят му не е отишъл напразно, той се унесе, уж потънал в някакви студентски работи, които беше взел със себе си, за да ги оценява. Всъщност оглеждаше тълпите от заминаващи с надеждата да зърне Джордж Стефанопулос или Дейвид Гъргън.
Накрая обявиха и неговия полет и Джъд отново се нареди на опашка, за да се качи на самолета. Тъкмо вадеше билета си за проверка, когато телефонът му иззвъня. На екранчето се изписа само числото 202, кодът за Вашингтон, без други цифри. Колко странно, помисли си той. Подавайки билета на стюардесата, като внимаваше да не разпилее студентските работи, той притисна телефона между рамото и ухото си.
— Ало?
— Райкър, тук е Ландън Паркър. Впечатлени сме. Особено от онова със златния час при държавен преврат и формулата за стоте часа. Много задълбочено. И тъкмо навреме. Днес държавният секретар е в Брюксел за срещата на НАТО и ще обяви създаването на новото звено за реагиране на кризи към Държавния департамент. Освен това ще съобщи и името на човека, който ще го оглави. Този човек си ти. Райкър, не се качвай на самолета.
4
Фоги Ботъм, окръг Колумбия
Една година по-късно
Понеделник, 9:55 ч. Източно стандартно време
— Тук е три-едно-четири, две минути до пристигане.
Агентът от охраната на предната седалка беше долепил дясната си ръка до ухото и говореше в маншета на левия си ръкав. Сътрудникът, седнал отзад до Джъд, от четири часа не преставаше да цъка трескаво с палци по блекбърито си.
Когато черният шевролет събърбан пресече моста „Арлингтън“, навлизайки обратно във федералния окръг Колумбия, от мечтите на Джъд за един мързелив ден на плаж и барбекю не бе останало нищо. Вместо това той за хиляден път си повтаряше наум всички въпроси, които не бе задал на Ландън Паркър онзи съдбовен ден преди дванайсет месеца. Ако само знаех тогава…
Беше толкова изненадан и развълнуван от предложението, че дори не се бе сетил да попита с какъв персонал и бюджет ще разполага. Крайно наивно от негова страна — да не се замисли как едно ново звено, при това оглавявано от външен човек, спуснат с парашут отгоре, ще се приеме от системата. Всяка бюрокрация е обсебена от нуждата да си брани територията и Джъд добре знаеше това, но бе ужасен от кръвожадността, с която тези братоубийствени ежби, тази колективна психика на вълчата глутница се проявяваха в дипломатическата служба на Съединените щати.
Може би се дължеше на дългите мандати, които дипломатите прекарваха, заключени като в клетка зад стените на мисията в някое далечно опасно място. Или на коктейла от болезнени амбиции, естествена човешка дребнавост и принудата да живеят в периферията на реалната власт, чийто епицентър беше Вашингтон. Близостта до властта я караше да изглежда още по-далечна. И още по-желана. Или пък, мислеше си Джъд, имаше някаква зрелищна ирония в това, че избраните да печелят приятели на Америка по целия свят не можеха да се понасят един друг.
В резултат на всичко това Джъд Райкър получи уютен кабинет с дъбови ламперии и изглед към Мемориала на Линкълн, мандат да помага на правителството на Съединените щати да реагира по-експедитивно на зараждащи се кризи по целия свят, както и абсолютно никакви средства и ресурси да си върши сносно работата. Та кой би желал такъв като него, с разните му там цифри и диаграми, да си навира носа в чуждите работи? Никой.
През първите няколко седмици, след като пое новата си длъжност, избухнаха престрелки на Соломоновите острови — политически нестабилен архипелаг в Южния Пасифик. Джъд беше напълно изключен от играта. Междувременно той дори се бе сдобил с неопровержими нови данни за източниците на конфликти в малките островни държавици. Но нито Тихоокеанският екип, нито директорът на отдела за Австралия отговаряха на телефонните му обаждания.