Месец по-късно избухнаха размирици в Кения след оспорени изборни резултати и този път помощник държавният секретар за Африка Уилям Роджърсън направо го отряза. Джъд научи за съществуването на работна група за Кения едва след като тя се бе събрала и бе решила каква да бъде политиката на САЩ по въпроса. „Съжалявам, съвещанието бе изтеглено напред. Моята секретарка не е ли уведомила твоята?“ — бе обяснението на Роджърсън, изречено с половин уста.
Но след това същото се повтори още веднъж, този път дори без опит за лицемерно извинение. Джъд поиска сметка от Роджърсън, задето е бил изключен от срещата за Нигерия. И отговорът не закъсня: „Младежо, ако не караш в лентата си, може да се загубиш. Или да те сгази някой“.
Чувството за безсилие и гняв, обхванало Джъд, растеше с всеки изминал ден. Започна да се разкайва, че е поел длъжността. Как мога да съкратя времето за реагиране при кризи, когато никой не ми обръща внимание?
Той започна да се съветва с хора извън държавната администрация. Би Джей ван Холън му препоръча да бъде търпелив, но и настойчив. „Тези неща отнемат време — скара му се неговият ментор. — Знаеш това.“
Съпругата му Джесика пък го посъветва да си намери нови съюзници и да измисли начин как да заобиколи онези, които му пречат. „Та ти все още се ориентираш в сградата. Все още учиш правилата на играта. Изчакай подходящия момент“ — посъветва го тя.
Но с всеки пореден неуспех съмненията му се засилваха. Започна дори да се пита: Дали Ландън Паркър нарочно не ме накисна, за да се проваля?!
Нямаше как да знае това. Но постепенно започна да проумява, че в най-добрия случай звеното му щеше да се окаже експеримент. Че самият той беше експеримент. Лабораторен плъх.
Когато шофьорът спря до хидравличните бариери пред портала на Държавния департамент, Джъд извади служебната карта от куфарчето си и я вдигна пред лицето на служителя от дипломатическата охрана, който се бе навел и надничаше през прозореца на колата.
После наведе глава и нахлузи верижката с баджа на шията си. Отново във Вашингтон. Втори часовой бе застанал мирно пред караулното помещение, като търпеливо изчакваше сигнала. Трети бавно обикаляше автомобила, придружен от немска овчарка на каишка.
— Благодаря, сър — каза първият служител. После, през рамо: — Свали бариерата!
— Свалям! — отвърна другият и металната барикада бавно се спусна надолу със скърцане и глухо потракване.
След като ги пропуснаха през външните охранителни бариери, джипът измина с яростен рев на двигателя разстоянието от петдесетина метра до входа на подземния гараж, където трябваше да изтърпят още веднъж същата процедура. Проверка на документите. „Благодаря, сър. Свали бариерата!“ — „Свалям!“ — скърцане, глухо потракване, рев на двигател, докато накрая се озоваха в подземията на бетонната правителствена сграда.
В основата на рампата шофьорът взе последователно два остри завоя; главата на Джъд се люшна първо надясно, после наляво. Накрая залитна напред, когато автомобилът спря със свирене на гуми пред плексигласовата въртяща се врата.
Преди Джъд още да бе посегнал към дръжката, вратата се отвори; отвън бе застанал агентът от охраната с пътната му чанта в ръка. Трябваше да минат през още една проверка за сигурност, преди да ги допуснат във вътрешността на сградата. Джъд прекара магнитната си карта през четящото устройство и набра с клавишите личния си шестцифрен код. Светна малка зелена лампичка и шумното щракване на бравата го подкани да бутне вратата и да влезе.
Край на почивката.
Когато Джъд пристигна в кабинета си, секретарката му Серина стоеше на вратата с папка в ръце. Над главата й се виждаше малка месингова табелка: ЗВЕНО ЗА РЕАГИРАНЕ НА КРИЗИ, ДИРЕКТОР.
— Работната група за Мали е готова. Очакват ви в Оперативния център. — Серина беше делова жена и не си губеше времето с любезности.
— Добро утро и на теб. Имам ли нещо да чета преди това?
— Не.
Тя вече активно му препречваше вратата с тялото си. Ниската й набита фигура се допълваше от намръщеното изражение на лицето и деловия черен костюм, леко по-тъмен от цвета на кожата й.
— Някакви съобщения?
— Вече е десет и четири минути, доктор Райкър. В Оперативния ви чакат.
Тя му подаде папката и деликатно го избута назад към коридора.
Докато крачеше към Оперативния център, Джъд отвори папката и ъгълчетата на устата му се изкривиха в лека усмивка. Вътре имаше само един лист хартия, почти празен, ако не се броеше надрасканото на ръка: „Л. Дж. видеок. в Т+5“.