— Не.
Беше притеснен, пръстите му потропваха по приклада на препасания през гърдите му калашник, жълтеникавите му очи скачаха нервно от Джъд на Папа Туре и обратно. Иззад барикадите от чували с пясък наизлизаха и други войници с камуфлажни униформи и червени барети на главите.
— Не — клатеше глава постовият. — Не.
Папа Туре се наведе напред.
— Нека опитам аз. — Той погледна в очите войника и свали тъмните си очила. — Grand homme, mon ami… — каза Папа, след което превключи на някакъв местен език, който Джъд не разбираше.
Докато говореше тихо с вдигнати нагоре ръце, Папа се пресегна и отвори вратата на колата. При изщракването на ключалката войникът насочи оръжието си към него. Наскачаха и други и обградиха пикапа с насочени автомати. Папа продължаваше да говори спокойно, с равен тон и вдигнати ръце, като в същото време излезе пред колата. Войниците наоколо ставаха все по-нервни; някои крещяха, други говореха трескаво по радиостанциите си.
Джъд виждаше, че от другата страна на бариерата групичката около посланик Джеймс бе приключила със здрависванията и вече влизаше в двореца.
— Папа, побързай. Кажи му, че трябва да минем. Веднага!
Папа кимна, без да отмества очи от войника. Последният член на делегацията вече се бе скрил във входа на двореца, а отвън играта на нерви продължаваше. Побързай, Папа!
60
Посолство на САЩ, Бамако
Четвъртък, 17:02 ч. по Гринуич
Зад стената от чували с пясък на две преки пред посолството бяха поставени часовои. Командирът на гвардейската част ги бе разположил така, че да създават допълнителна буферна зона около портала, охраняван от морски пехотинци. Войниците знаеха, че нещо се готви, понеже тази вечер им бяха раздали бойни патрони и им бяха забранили да се сменят за почивка през нощта. Командирът им бе обяснил, че всичко това се прави заради някакъв важен гост от Съединените щати.
Но мъжете бяха подозрителни. Защо бе нужна такава охрана на най-могъщата държава в света? Освен това те знаеха въпреки хвалебствените думи на командира си, че външният отбранителен периметър е пушечното месо, предназначено не толкова да отблъсне, колкото да подаде сигнала за тревога при започващата атака.
Докато войниците си разменяха цигари и се оплакваха от мизерните си заплати, един от тях пусна слух, който бързо обиколи редиците: някаква нова терористична групировка от либийци и египтяни, обучавани в Саудитска Арабия, планирала атака срещу едно от чуждите посолства. Може би още тази вечер. Човекът бил чул, че въпросните терористи били свирепи, безстрашни и — нещо, което особено силно разтревожи другарите му — използвали египетска магия, за да стават невидими.
Един от часовоите проточи шия над пясъчните чували и огледа улицата през мерните прибори на 12,7-милиметровата си картечница. Не се виждаше нищо. Или поне нищо, по което си струваше да се стреля.
61
Президентски дворец, Бамако
Четвъртък, 17:08 ч. по Гринуич
Накрая Папа кимна усмихнато. Двамата с войника се здрависаха с някакъв сложен таен ритуал, от който кокалчетата на китките им изпукаха. Пробив!
Папа се качи обратно в пикапа.
— Ялла, да вървим!
— Влизаме?! Как го направи?
— Всичко е наред, да вървим.
Войниците се дръпнаха встрани, портата се отвори и те поеха по кръговата алея за коли, която водеше към главния вход на президентския дворец в Кулуба. Джъд и Папа скочиха от колата, минаха през украсената с безброй орнаменти врата и се насочиха право към салона. Бил съм тук два пъти преди, знам пътя.
Когато стигнаха церемониалната зала, Джъд и Папа Туре се спряха и се спогледаха многозначително. След това едновременно бутнаха тежките дървени крила и влязоха стремително вътре.
В салона настана мъртвешка тишина; всички погледи бяха приковани в неканените гости. Генерал Идриса, издокаран в безупречен тъмносин костюм, седеше на висок трон, а пред него имаше натруфена маса в псевдобароков стил. Сенатор Брус Маккол и президентът Бубакар Майга също бяха заели места около масата с писалки в ръце.
От двете страни на масата имаше дълги редици столове. От дясната страна на Идриса седяха министрите от новия му кабинет, а зад тях в стойка мирно бяха строени войници от личната му президентска гвардия — Червените барети. Вляво бяха американците: сенаторът, веднага след него посланик Джеймс, после полковник Ранди Хюстън — военният аташе, шефът на бюрото на ЦРУ Сайръс и още половин дузина служители на посолството. Зад тях бяха заели позиция хората от охраната, с тъмни очила и слушалки в ушите. Две абсолютно симетрични дъги на дипломация и охрана. Всички замръзнали като в стоп кадър. Всички гледат мен.