Джъд тихичко се измъкна от залата, преди сенаторът да бе приключил речта си.
Епилог
Кити Хоук, о-ви Аутър Банкс, Северна Каролина
Понеделник, 5:42 ч. Източно стандартно време
Изминали часове след преврата: 114
Джесика се беше излегнала на шезлонга до самата вода. Слънцето се спускаше плавно към хоризонта. Двете момчета на пясъка зад нея бяха заети да строят замък с високи кули и перпендикулярни пръчки, подаващи се от ъглите. Бяха твърде далече, за да чуват думите й.
Тя беше с обикновен черен бански от две части и сламено сомбреро, което почти изцяло закриваше слушалката на хендсфрито в ухото й. Говореше тихо:
— Този път трябва да направим така, че всички от Лилава клетка да получат признание за работата си. Не искам да се получи както навремето в Найроби. Това трябва да го избегнем на всяка цена. Разбрано ли е?
— Да, госпожо — отвърна Сайръс.
— После, за нашия човек в Германия. Да се погрижим за него. Може пак да ни потрябва за нещо хеликоптер и ще прибегнем отново до неговите услуги. Затова е желателно да остане доволен.
— Да, госпожо. Още нещо?
— Препоръчвам по една награда за заслуги на Езекил и Сънди. Определено заслужават. Също и Папа.
— Съгласен. Хората дадоха всичко от себе си. Надявам се, че и сенаторът ще подбутне, където трябва.
— Съмнявам се. — В този момент Джесика забеляза фаровете на таксито, което отби и спря пред вилата. — Е, засега толкова. До следващия път.
— Госпожо?… Съжалявам, че се налага да запитам, но… има ли нужда от някакво… разчистване от наша страна?
— Какво по-точно имаш предвид? — запита Джесика, докато Джъд слизаше от таксито и плащаше на шофьора.
— Вашето прикритие… компрометирано ли е?
— Не. — Джъд вече се приближаваше по пътеката към плажа. — Мисля, че всичко е наред.
— Сигурна ли сте? Можем да съставим екип, който да ви изработи нова легенда. Можем да прочистим цялата Лилава клетка.
— Отговор отрицателен. Не е необходимо.
Джесика извади слушалката от ухото си и я пусна в чантата с плажните принадлежности. Свали сламената шапка и океанският бриз развя косата й. Обърна се с гръб към приближаващия се Джъд и вдигна запотената чаша с ледено бяло вино.
— Здрасти, Джес!
Джъд пусна пътната си чанта на пясъка и се наведе, за да я целуне по устата.
— Тате! Тате! Ела да ни видиш замъка!
— Страхотен е, момчета! Също като Голямата джамия на Тимбукту.
— Е, какво? Оправи ли положението?
Джесика премина направо на темата, докато му подаваше чиста чаша и посягаше за изстудената бутилка вино в чантата.
— Ами не напълно. В Бамако е спокойно, Майга отново е президент.
Тя внимателно наля вино в чашата му.
— На мен ми звучи като оправено. Не искахме ли точно това от самото начало?
— Идриса ще се пенсионира. Диало е изкупителната жертва, но той вече е мъртъв.
— Разбирам. Е, резултатът не е идеален, но все пак е приличен.
— Да кажем, че да.
— И го постигна за по-малко от сто часа, нали така?
— Ами да, май така беше. За около осемдесет и пет. Ако си бях дал труд да ги броя.
— Именно. С други думи, ти току-що доказа теорията си за златния час. Наздраве тогава. — Тя вдигна чашата си.
— Не.
— Не? — Джесика отпусна ръка. — Ами в такъв случай може би се налага да я преработиш отначало.
Джъд не отговори.