Затворихме капака. Белочек изглеждаше доволен. Вдигна брадвата на рамо като дървосекач и слезе долу да се преоблече. С Ева напълнихме кофи с морска вода и започнахме да чистим кръвта по палубата. Опитвах се да не мисля, че Рок е мъртъв, че тялото му се разлага под краката ми. Опитвах се да потисна мисълта, да скрия дълбоко в съзнанието си надигащата се буря от емоции, а аз да се захвана с най-необходимото за момента. Оказа се по-лесно, отколкото бях очаквал. Докато бях залисан в работа, мислите ми се въртяха на пълни обороти на повърхността, а под тях, като спокойните дълбини под бурно море, се разстилаше чувство на нереалност и отчужденост. Сякаш мислите и действията ми нямаха нищо общо. Дори ужасната смърт на Рок не можеше да смути тази неподвижност в съзнанието ми. Усещах това странно отчуждение, откакто ме сполетяха кошмарите на брега. Откровенията на Белочек само го направиха по-силно. Зловещите му твърдения и гибелната заплаха, която се криеше в тях, сякаш правеха света около мен още по-нереален.
Коленичихме, за да изтъркаме кървавите петна. Докато работех рамо до рамо с Ева, се сетих, че за първи път съм толкова близо до нея, без да мисля за секс. Сега ми се струваше друг човек — отдадена на задачата си жена със собствен ум и воля, отделени от красотата й. Зъбите на смъртта бяха изтънили привързаността помежду ни. Там, където само преди часове бе бушувала дива страст, сега се бяха настанили хладина и решителност. Не си продумвахме, телата ни не се докосваха. Пълзяхме по сцената на убийството, търкахме кръвта като мълчаливи роби, служещи на сатанински господар.
Когато свършихме работа, Ева слезе долу да се преоблече и да си вземе принадлежностите за гмуркане. Белочек се появи на палубата с пъшкане в пълно снаряжение и с кислородна бутилка. Носеше харпун, който виждах за първи път. Стрелата му беше дълга със завит връх. Под дулото бе прикрепена резервна. Докато оставяше харпуна на страничната пейка от тиково дърво, забеляза пистолета на Хосе до ножа и до пропитата с кръв шапка. Провери барабана на револвера — бяха останали два куршума. След това върна оръжието на пейката.
Вдигнах шапката и огледах тюркоазените мъниста и малкия, изрязан от кост, волски череп на панделката. Дяволските рога на черепа го превръщаха в подходящ за притежателя си герб.
— Май е вярно — казах. — Някои хора наистина се превръщат в дяволи.
— Така е — отвърна Белочек. — Особено когато е намесено злато. — Взе енергично шапката в ръце, като се стараеше да избегне кръвта по периферията. — Метаморфозата на Хосе очевидно е била пълна. — И хвърли шапката към водата.
Видях я как кацна върху една вълна без пяна и се заклати на повърхността.
— Хората от Пунта Пердида ме мислеха за дявол — казах.
— Така изглежда.
— Затова ли са отрязали главата на Дъф?
Не беше сигурен.
— И вие ли затова отрязахте главата на каубоя?
Белочек изглеждаше учуден.
— Съжалявам, че ще те разочаровам, Джак. Просто исках да съм сигурен, че копелето е мъртво.
По всичко личеше, че казва истината. Вече не знаех на какво да вярвам.
— Убих едно момиче на «Орхидея» — казах. — Вие убихте Хосе с брадва. Откъде да знаем, че не са прави? Може би наистина олицетворяваме злото?
Белочек се обърна и ме погледна.
— Трябва да внимаваме, Джак. Всички трябва да внимаваме.
Извърнах се пак към водата. Шапката беше изчезнала.
От стълбата зад нас се появи Ева и изнесе принадлежностите си за гмуркане на палубата. Проследих я с очи по мостика и бях поразен колко крехка изглеждаше. Не го бях забелязал, докато търкахме рамо до рамо кръвта на палубата. Сега ми се стори изтощена и уязвима, сякаш беше в транс от всичките убийства. Когато седна на пейката и се протегна към кислородната си бутилка, ми хвърли тъжен поглед, от който сърцето ми се сви. Почувствах прилив на нежност и съжаление към тази жена, хваната като всички нас в безмилостния капан на съдбата.
Белочек вдигна кислородната си бутилка на пейката.
— Би ли ми помогнал, Джак?
Седна тежко пред нея и аз му помогнах да прекара ръцете си през презрамките.
— Гмуркането вече не ми носи удоволствие като преди. Цялата тази потискаща апаратура! — И той закопча колана на кръста си. — Май наистина не сме деца на океана.
Според мен това беше вече повече от ясно. Подадох му колана с баласта и го погледнах в очите.
— Знам, че не вярвате в тези глупости за ската — казах.