Погледът му се замъгли и се сведе към водата. Обърнах се към Ева, но никой от нас не продума. Стана ни ясно, че Белочек се е отклонил от познатия път, навлязъл е в неизвестното, в своята «terra incognita». Нямах представа дали още беше с всичкия си. Бях сигурен обаче, че не искам да губя своя разсъдък.
— Чудовищата съществуват само в приказките — казах.
Белочек ме погледна, след това се извърна към хоризонта.
— Познанието ни има граници — отвърна ми той. — Вярата също. — Накрая ни остават само историите, които са ни разказвали.
И тримата поседяхме, без да проговорим. След това Белочек излезе от транса и се зае пак с подготовката си за гмуркане. Нагласи колана с баласта. Прочисти регулатора. Стана с мъка от пейката, притиснат от тежестта на екипировката.
— Не забравяй да си нащрек, Джак, винаги бъди нащрек. — Взе харпуна и огледа извития му връх. Започвах да се чудя дали все още иска да го използва, след като смята съществото за «бог». Но подозренията ми, че е обхванат от съмнения, бързо бяха разсеяни. — Ако случайно видиш Белия дявол, моля те, направи ми услуга — каза той и кимна към револвера на мексиканеца на пейката. — Стреляй по гадното копеле, цели се в главата му.
Забрава
Първото доказателство, че са стигнали живи и здрави до кораба беше сакът, който изскочи на повърхността. Яркожълтият, покрит с полиуретан балон, напълнен с въздух от допълнителната бутилка, която свалиха със себе си, се появи само на няколко метра от борда на аварийната лодка на мексиканеца «Зодиак». Тя бе вързана за кърмата на лодката на «Магьосник», в която стоях вече половин час. Бях закотвен точно над потъналия «Аргонавт» и директно под палещото слънце. Разхлабих въжето на котвата и загребах към чантата. Като стигнах, се протегнах към нея с куката. Чантата бе тежка като желязна котва. Вместо да я вдигна, придърпах лодката към нея. Под жълтия купол на балона едва различавах черните й каишки, а вътре — приглушения блясък на златото. Беше прекалено тежка, за да я извадя на един път, налагаше се да я разтоварвам кюлче по кюлче. Само че бързо разбрах, че не мога да стигна до нея от височината на лодката, не и без да се преобърна. Трябваше да сляза във водата и да разтоварвам оттам.
Наречете ме страхливец, но не изгарях от желание да плувам беззащитен на повърхността, без да знам какво се крие отдолу. Дали Белият дявол беше африкански бог или някаква дълбинна генетична мутация, не беше важно. Единственото, което имаше значение, бе, че е способен да убива. Въпреки че не бях видял и следа от него, докато чаках в лодката, а пък и Белочек и Ева очевидно бяха стигнали до кораба, без да бъдат погълнати по пътя, не можех да си избия от ума, че скатът дебне отдолу и чака подходящ момент или подходяща жертва. От неговата рибя гледна точка два космати бели крака, висящи апетитно под вълните, са определено за предпочитане пред едър тъмнокож мъж със страховит харпун и жена с блестящ нож в ръка. Чудовището вече имаше един нож в гърба. Аз му го бях забил и сега се чудех дали няма да търси отмъщение.
Накрая осъзнах, че нямам избор и прескочих през кърмата във водата. Беше хладна и освежителна. Изведнъж грижите ми за ската изчезнаха, тъй като се наслаждавах на спасението си от слънцето. Доплувах до жълтото кълбо и бръкнах в сака под него. Обвих пръсти около едно от кюлчетата и се опитах да го вдигна. Вместо това, то ме дръпна надолу и едвам успях да изплувам, докато плюех вода. Едно-единствено кюлче тежеше повече от колан с баласт. Ева каза, че тежи 400 унции, което е около 12 килограма. Белочек предложи да ги разтоварвам на «Зодиак» и на нашата лодка. Сега усилието ми се струваше непосилно.
Опитах пак, като бръкнах с дясната ръка в чантата и сграбчих силно кюлчето, притиснал пръсти в задните му жлебове. Хванах се здраво за лодката и го вдигнах. Цяло лято бях вдигал двайсетлитрови кофи с боя, ръцете ми бяха заякнали и хватката ми беше надеждна. Въпреки това, за да вдигна едно кюлче, трябваше да събера всичките си сили. Лодката се наклони, когато го измъкнах от водата и с усилие го прехвърлих вътре. Чух го да се плъзва тежко по стената и да спира внезапно на пода. Повторих действието и след няколко минути бях разтоварил дванайсет кюлчета. Остана едно, но го оставих за тежест. Отворих клапата на балона, пуснах въздуха и го видях бавно да потъва след сребриста следа от бълбукащи мехурчета. За секунди беше изчезнал.
Като видях колко бързо се скри, изведнъж изтръпнах: скатът можеше да се спотайва точно под краката ми. Хванах се за лодката, бързо отидох от другата й страна и като балансирах с теглото на златото, непохватно се прехвърлих вътре.