Успях, бях жив и първият от многото сакове със злато бе успешно разтоварен. Обзет от въодушевление, грабнах едно кюлче. Лодката изгуби равновесие и се наклони силно, а аз се стоварих болезнено върху купчината и си ударих главата в страничната стена. От удара ми се зави свят. Пропълзях до седалката, започнах да търкам черепа си и да поглаждам наранените колене. По краката ми покапа кръв — раната от ухапано на носа ми се беше отворила. Стиснах я, за да спра кървенето, и започнах да ругая мъртвото момиче под носа си. Малката кучка заслужаваше да умре. Шибана откачалка.
И изведнъж се осъзнах. Какви ги мислех? Бях гледал как изтича кръвта на съвсем младо момиче в краката ми. Не бе минал и час и вече грубо я ругаех. Да не би с изтичането на кръв от сърцето ми, то да е станало студено и празно?
Внимателно посегнах пак към купчината и вдигнах от нея едно кюлче. То отново извика в ума ми монетата на Белочек, която Дан му бе пратил. Излъчваше същия богато нюансиран блясък, искреше прекрасно, а под жаркото слънце — направо ослепително. На задната част на продълговатата тухличка имаше застинали мехурчета, разделени от жлеб. Очевидно дефект на леярския процес, но пък правеха кюлчетата по-удобни за хващане. Предната страна бе гладка и плоска, с печат, на който бе отбелязано теглото и чистотата на златото, а до тях със ситни букви бе отпечатана някаква неразбираема дума. Както всички останали кюлчета и това бе отчупено в единия ъгъл. Според Белочек това била цената на пробата, направена от производителя на отливките.
Сложих кюлчето в скута си, избърсах с хавлия капките и лъснах повърхността му. Сега отпечатаните номера се виждаха още по-добре: 399.96 тройунции. 935 чистота. Наистина беше чисто. Жълтото злато блестеше като матирано огледало, почти виждах лицето си в него. Изведнъж от носа ми падна капка кръв и се стовари върху отпечатаното име. Избърсах я с пръст, но видях, че кръвта е влязла в издълбаните букви и ги откроява ясно.
Забрава.
От тази дума ме побиха тръпки. Бях я срещал в училище, май по време на курс за Милтън. «Забрава» беше другото име на бездънната бездна на ада. Сигурно е знак на монетния двор или лого на производителя на отливките. Алюзия за Хадес — бога на подземното царство и мъртвите, древния бог на скъпоценните метали, скрити в земните недра. Докато се взирах в потъналата в кръв дума, тя сякаш се разтвори в червената течност и се превърна в светлина. Тръпките на ужас постепенно се превърнаха във въодушевление, завладяващо чувство на всеобхватност и мощ. Ръцете ми затрепериха.
В скута ми лежеше четвърт милион долара, а в краката ми проблясваха още единайсет кюлчета. Седях върху почти три милиона долара!
Тъкмо си го помислих и до лодката изскочи още един жълт сак. Този път нетърпеливо се хвърлих във водата и веднага започнах да разтоварвам златния товар.
Белочек бе купил два сака за операцията. Докато разтоварвах единия на повърхността, той и Ева пълнеха другия долу. Скоростта на действието зависеше от няколко фактора. Единият беше достъпността. В сандъчето с инструменти, което свалиха в развалината, имаше къс трион. Надяваха се с него да изрежат отвор в корпуса, за да получат директен достъп до помещението със златото. От бързината, с която вторият сак последва първия, заключих, че вероятно точно така са направили. И сега, освен вероятността да им свърши въздухът, единствената друга истинска опасност беше скатът.
Планът беше Белочек да стои на пост с харпуна, докато Ева, въоръжена само със сгъваемия нож, излиза в открития океан, за да вземе празната чанта. Разбира се, имаше опасност потоците тиня, ако са много силни, да избутат обезвъздушения балон далеч от целта му. Истинското изпитание на системата щеше да дойде, след като пуснех празния сак. Дали щеше да падне така, че Ева да го намери? И ако го намери, щеше ли да успее да стигне до развалината, без да се натъкне на ската?
Само мисълта за това ме изпълни с безпокойство. В мига, в който разтоварих сака, изпуснах въздуха от балона и бързо се прибрах в лодката. Сакът бързо полетя надолу. Надникнах през борда и видях мехурчетата. Като изключим останките от «Орхидея», повърхността беше празна и ясна, без следа от живо същество. Огледах океана около себе си и се замислих какво бих направил, ако видех Белия дявол. Револверът лежеше в пълна готовност в джоба на седалката до мен. Въпреки че никога през живота си не бях стрелял, с удоволствие щях да опитам. Имаше два патрона. Може би достатъчно, за да убия звяра и да залича натрапчивия спомен от лицето на Кенди.
Точно когато образът й отново изплува в съзнанието ми, забелязах раздвижване на плажа. На него се бе събрала група мъже и доколкото виждах в далечината, бяха обградили дребен прегърбен силует, облечен в черно. Без съмнение старицата, която срещнах през нощта на брега. Мислено се напсувах, че оставих бинокъла на «Магьосник». Без него нямаше как да видя ясно какво точно правят. Старицата май се бе привела над нещо и посягаше към него с голи ръце, но обградилите я мъже я скриваха от погледа ми. След малко ми се стори, че вдигат нещо от водата. Всички вкупом го понесоха по брега, приличаха на траурна процесия.