Спомних си веднага сцената, на която бях станал свидетел — подпухналото тяло на Дъф и старицата с главата му. Без съмнение всичко се повтаряше — този път посред бял ден и с трупа на Кенди. Разбира се, нямаше как да съм сигурен, че е Кенди. Не зърнах морковената й коса, нито дългите й бели крайници. Но нещо ми подсказваше, че е тя. Защо иначе тези мъже ще се събират на брега и старицата ще идва на куците си крака от толкова далеч? Това, което се случи с Дъф, сега май се случваше с Кенди. Скатът беше освободил тялото й в плитчините и вълните го бяха изхвърлили на брега. Едва ли го правеше нарочно — рибите не носят като кучетата. Но не се съмнявах как го тълкуват местните: още един дявол, погълнат от техния бог и доставен за ритуала им на сушата.
Бях толкова заинтригуван от случващото се на плажа, че не забелязах как зад мен бързо се приближаваше лодка. Когато се обърнах заради шума от мотора й, тя беше само на няколкостотин метра от мен. От време на време бяхме виждали преминаващи лодки, но никоя от тях не се бе приближавала, тъй като очевидно нямаха причина да влизат в залива, а и разполагаха с хиляди основания да стоят далеч от него. Тази обаче се движеше право към мен. Отначало не можах да определя дали е мексикански морски патрул, полицейски кораб или рибарска лодка. Истината беше, че дори не можех да различа коя каква е. Виждах само високия й бял нос и покрива на каютата. Когато се приближи, различих и мъж на предната палуба.
Сигурно са видели дима, помислих си. Или са чули за него. За миг замръзнах и не знаех какво да направя, останки от «Орхидея» все още плуваха на повърхността. Трупът на Рок се разлагаше на «Магьосник». «Зодиак» беше очевидно привързана към моята лодка, а в краката ми лежаха три милиона долара.
Какво да направя? Направих това, което всеки изплашен до смърт гринго, на когото не му е чиста работата, би направил — грабнах оръжието.
Беше стар револвер с въртящ се барабан и хлабава дървена дръжка, която поскърцваше в ръката ми. Затъкнах го отзад на кръста и внимателно го скрих под колана на банския си. След това хвърлих хавлия върху златото. Тя едва покриваше купчината кюлчета, но ако човек не подозира какво има под нея, едва ли щеше да отгатне какво крия. Мисълта ми се луташе в хиляди посоки, докато най-накрая се смрази. Инстинктивно станах прав. Стоях така с треперещи колене и гледах приближаващата лодка.
Мексиканецът на палубата не беше ченге, не приличаше и на морски патрул. Беше момче на не повече от петнайсет-шестнайсет години. Носеше мръсна бейзболна шапка с обърната към тила козирка, гумени ботуши и изцапан гащеризон. Пъпчивото му лице бе сгърчено в крива гримаса, половината намръщено, половината усмихнато. Имаше дебилния вид на избягал от дом за малолетни престъпници. Пътуваше върху стар дървен траулер в същия окаян вид като «Орхидея», само че си беше функциониращ рибарски съд с кранове, лебедки, въжета и съответния такелаж, с множество мрежи и въдици отзад. Сред тази рибарска менажерия едвам се виждаше и другият пътник, изпит и слаб старец със сива брада, който ме гледаше хитро и злобничко. Носеше разръфана, избеляла от времето сламена шапка, а в ръката си държеше дълга стоманена рибарска кука, която приличаше на вълшебен жезъл или на овчарска гега. Незнайно защо се криеше зад опънатите мрежи и нямаше желание да се покаже изцяло пред погледа ми.
Слънцето блестеше в прозореца на каютата, но успях да различа част от лицето на човека, каращ лодката. Май не беше по-възрастен от хлапето на палубата, имаше дебели черни вежди, бе присвил очи, а носът му бе прекадено голям за лицето му. Извика нещо на момчето отвън. Стори ми се, че си приличат и предположих, че са братя.
Момчето на палубата се обърна и извика в отговор, след това ме заговори любезно на испански.
— No comprendo — отвърнах.
Лодката бе спряла и то достатъчно близо, за да изпълни въздуха около мен с воня на мъртва риба. Момчето в каютата излезе на палубата. Тогава видях, че носи същия мръсен гащеризон като на по-малкия си брат, носът му изглеждаше голям, защото е чупен и не е зараснал правилно. Заради това изглеждаше по-грозен и по-гаден от пъпчивото момче, което не спираше да си чеше коляното и да върти кривата си, дебилна ухилена физиономия. Онзи с носа огледа останките от взривения кораб и посочи към плуваща наблизо спортна обувка. Измърмори нещо на брат си и след това извика някакъв въпрос на испански към мен.