— Не говоря испански — казах и свих рамене. — Americano.
Той ме гледа безизразно известно време, след това обърна очи към подозрителната хавлия в краката ми. В сенките зад него старецът замърмори нещо. Престоят в залива го правеше неспокоен. Беше очевидно, че не е искал да идват.
«Носът» пак ми зададе въпрос на испански.
— Яхтата се преобърна — казах. — Но аз съм добре. Всички сме добре.
Той ме зяпаше с празен поглед и или не схващаше, или не вярваше, не бях сигурен кое от двете. Свих леко рамене, като се правех на безгрижен. Все едно бях поредният бял турист, прецакал се в океана.
— No problema — казах.
Точно тогава на повърхността изскочи голям жълт балон. Точно между нас и всъщност по-близо до техния съд, отколкото до моя. Тихичко изругах. Очите им залепнаха за него. Закаченият за балона сак и блестящото в него злато се виждаха добре под водата.
— Oro! — извика кривогледото момче.
— Madre de Dios*! — възкликна Носа.
[* Madre de Dios (исп.) — Света Дево. — Б.р.]
Старецът се появи с клатеща се походка иззад пердето от люлеещи се мрежи. На лицето му бе изписан ужас и той викаше тревожно, докато куцукаше бързо към двете момчета. Не разбирах и дума от това, което казва, а братята, омагьосани от златото, въобще не му обръщаха внимание. Накрая бавноразвиващото се момче сграбчи рибарската кука от ръката на стареца. Втурна се с нея към перилото и се пресегна да издърпа чантата.
— Ей, не пипай! — извиках. Старецът продължаваше да крещи и се опитваше да дръпне момчето назад. То го отблъсна и пак се пресегна към балона.
Боях се да не го пробие.
— Остави го! — извиках. — Мой е! — Сграбчих собствената си рибарска кука, пресегнах се над водата и се опитах да отблъсна неговата.
Носа бе изчезнал, но изведнъж се появи с още по-дълга от моята кука. Изблъска брат си настрани, посегна с нея и се опита да закачи чантата.
— Мой е! — виках, докато се борех да го отблъсна.
Куките ни се сплетоха и започнахме да се дърпаме взаимно. Белокосият старец крещеше на момчето, аз също му виках да се отстрани. Но хлапето рязко дръпна куката и изби моята от ръцете ми. Тя падна във водата на място, където не можех да я достигна.
Пак извиках и го изругах на висок глас, но никакъв резултат. Закачи сака и го придърпа към себе си. След това с брат му се опитаха да го извадят от водата. Хлапетата бяха силни, личеше си, че вадят риба от океана от невръстна възраст. Но товарът в сака беше прекадено тежък и за тях.
Старецът отзад не спираше да ги умолява.
— Por favor! Por favor!
Извадих пистолета и го насочих към небето.
— Пусни я! — извиках. — Пусни я или ще стрелям!
За мое учудване не обърнаха никакво внимание на заканата ми, сякаш нямаше да се осмеля да я изпълня. Носа продължаваше да дърпа куката, а брат му, увиснал на ръба на лодката, протягаше дългата си ръка към сака.
— No, por favor! — викаше старецът.
Прицелих се към момчето, което се протягаше към сака.
— Ще стрелям! — казах. — Кълна се в Господ, че ще стрелям!
Пъпчивото лице на момчето беше почервеняло от напрежение. Той вдигна към мен неестествената си полуусмивка и се взря в пистолета в ръката ми. Брат му и старецът също гледаха в него.
Протегнатата ми ръка затрепери. Ако не дръпна спусъка сега, тайната ни нямаше да бъде опазена, щяхме да загубим богатството. Всичко случило се, всичко, което ме доведе дотук, щеше да отиде на вятъра. Но можех ли да дръпна спусъка? Бих ли убил момчето за един сак злато? Ако го направех, трябваше да убия и останалите. И след това да потопя кораба им, както бях направил с «Орхидея».
Момчето бръкна по-дълбоко в чантата и пръстът ми бавно се стегна около спусъка. Сякаш движението на ръката му и на моя пръст бяха взаимно свързани, като зъбчати колела в някакъв космичен апарат. Бяха части от същата машина, която караше сърцето ми да бие, разклащаше лодката, запалваше слънцето. Винтчета в черната кутия на съдбата, довела ме дотук и поставила пистолета в ръката ми и това гримасничещо момче, пред очите ми. Наречете ме дявол, но в краката ми лежеше цяло състояние, а светът зависеше от това дали ще дръпна спусъка. И ако не го дръпнех сега, ако не го дръпнех сега…
Тогава водата под нас побеля.
Хлапето отдръпна празната си ръка и се върна нагоре по корпуса на лодката. Огромният бял скат изскочи на повърхността и грамадното му тяло полетя във въздуха. Рогата му стърчаха, а устата му висеше отворена. За милиметри пропусна трескаво прибиращия се крак на момчето, което се прехвърляше над перилото. От съществото, понесло се с лекота над вълните, заваля дъжд. Едното му крило сочеше небето, а другото докосваше мястото, от което изскочи. Вдигнах пистолета, насочих го към луннобялата стена от плът и стрелях веднъж в раздвижената вода. Силният изстрел ме изхвърли назад и ме оглуши. През парливия облак дим видях братята да се оттеглят като подплашени раци по палубата, а старецът продължаваше да ломоти нещо в несвяст, докато размахваше рибарската си кука към звяра. С мощен плясък Белият дявол се гмурна обратно в океана и поля с огромно количество вода моята клатеща се лодка.