Хванах се здраво за перилото и надникнах ужасен към разпенената вода. Каскадата от мехурчета постепенно се разсея. Съществото изчезна в дълбините толкова бързо, колкото се бе появило. Край мен остана само блестяща водна повърхност.
Братята надничаха иззад носа на лодката си със зяпнали усти. Пред невярващите им очи бе изскочила отдавна забравена легенда, морско чудовище от приказките. Вече нямаше как да пренебрегват проповедите на дядо си. Той бутна с куката момчето с носа и го прикани да си тръгват колкото се може по-бързо. Продължи да го гълчи, докато вцепененото хлапе се влачеше към руля и подкарваше лодката. Другото момче ме гледаше, изпаднало в транс, докато траулерът се отдалечаваше. Гримасата, която за малко бе изчезнала, се върна на кривогледото му лице. Само че този път се разтегна до широка учудена усмивка. Сигурно не е слязла от лицето му, дълго след като бяха избягали от залива, помислих си аз.
Танц с дявола
И вторият сак изскочи на повърхността. Само на метър от първия.
Приближих лодката и започнах да преценявам риска от влизането във водата. Скатът не се виждаше никакъв, което ме накара да се зачудя дали пистолетът не го беше уплашил. Не беше вероятно. Куршумът със сигурност не бе уцелил главата му и щом нож в гърба не го бе разколебал, какво би могъл да му причини един мъничък куршум? Според мен не повече от досадно раздразнение. Но мисълта за гневно скитащото се отдолу същество увеличи безпокойството ми за Белочек и Ева. Въздухът им всеки миг щеше да свърши и трябваше да се издигнат на повърхността.
Нямахме много време. Рибарската лодка бе изчезнала зад северния край на залива и бързо приближаваше Йелапа или Бока, или може би щеше да стигне чак до Пуерто Валарта. Където и да отиваха, със сигурност в най-скоро време новината за златото и неговия пазител щеше да се разпространи. Старецът можеше и да си премълчи, но момчетата непременно щяха да се раздрънкат. Със сигурност трябваше да чакаме още посетители и се боях, че това щеше да стане по-скоро, отколкото ми се искаше.
Станах и надникнах към водата под балоните. Отразените от повърхността слънчеви лъчи се смесваха с отблясъците на златото в чантите. Разтърках очи. Главоболието, което започна, откакто си ударих главата, ставаше все по-силно. Притиснах палци в слепоочията и опипах болезнената подутина на главата си. От нея в косата ми се стичаше кръв. Сякаш през последните няколко дни кръвта ми непрекъснато се стремеше да излезе навън. През прорези и дупки, охлузвания и цицини, тя непрекъснато се процеждаше през кожата ми, като че ли нещо извън мен жадуваше за нея, а нещо в мен му помагаше. Сигурно беше сърцето ми, безмозъчната помпа, която едновременно ме държеше жив и искаше да ме убие.
Сърцето ми също имаше странно отношение към златото: противоречив двойствен стремеж да даде смисъл на живота ми и да го приключи. Взирах се в златните отблясъци в саковете и без да се усетя, започнах да се спускам във водата. Може би съществото ще се върне да ме убие, може и да не си направи този труд. И в двата случая исках златото. Очевидно повече от живота си. Не си го признавах пред себе си, дори не мислех за това. Просто гледах искрящото злато и правех това, което то ме заставяше: «Освободи ме от водния свят, спаси ме на лодката си. Не обръщай внимание на висящите над дълбините крака и тъмнината под тях. Изплюй солената вода, напълни дробовете с въздух. Издигни ме към блестящото слънце и ме пусни на свобода като бурята».
Бръкнах в сака, започнах да вадя кюлче след кюлче и да ги хвърлям в клатещата се лодка. Имаше нещо много вълнуващо в това. Овладяване на природата, триумф на волята. Бях надвил страха си, бях се оставил да бъда обсебен. Чувствах се като бог в човешки вид, непобедим и безсмъртен, славен борец, който не се страхува от смъртта.
Чувството продължи само минута.
Сигурно имаше нещо общо с изтощението. Златните кюлчета бяха много тежки, сякаш в тях се бе събрала цялата тежест на света. Когато приключих с първия сак и започнах да разтоварвам втория, ръцете ми трепереха и нищо не можеше да ги спре. Едната ми ръка изпусна ръба на лодката и пльосна във водата. Кюлчето в другата ръка ме дърпаше към дълбините като тежестта на вкопчен в мен мъртвец. Мятах се, стаил дъх, и се опитвах трескаво да се добера до балона на сака. Не успях да го хвана и започнах да потъвам. През тялото ми моментално се разля ужас, който се сви около гърдите ми и върза вътрешностите ми на възел. Трябваше само да пусна кюлчето, но в ръката си държах ужасно много пари. Потъвах все повече. Обзе ме паника. Солената вода лютеше на очите ми. «Пусни шибаното кюлче», казах си. Но ръката не ми се подчиняваше. Ритах и махах със свободната си ръка, но не спирах да потъвам. Спусках се бързо и също така бързо въздухът ми свършваше. Ако не изляза веднага…