Съществото се завъртя назад в опит да ме погълне, но аз стисках мускулестия рог и успях да се отдръпна от устата му. Когато отново се понесохме във водата, рогът започна да се огъва към своя симетричен близнак и да ме побутва към пастта. Огромното око изчезна от погледа ми и хватката ми започна да отслабва. Водният поток ме теглеше към тъмнината.
Тогава в процепа между събиращите се рога зърнах плуващ към мен силует и проблясването на стомана. Изведнъж рогата рязко се раздалечиха и аз се плъзнах под челюстта на съществото. Изтърколих се под него, блъсках се в редици от хриле, докато силният воден поток от движението на крилете му не ме изхвърли покрай острата като кол опашка в открития океан.
Мятах се и търсех повърхността. Дробовете ми се пръскаха и зрението ми се замъгляваше от дългата липса на кислород. Видях празния харпун да се спуска бавно покрай мен. Тогава от горе на долу като някакво привидение пред мен се появи лицето на Ева във водолазна маска. Протегна се и притисна изригващия мехурчета регулатор към устата ми. Впих се в него като бебе в гръдта на майка си и засмуках хладни глътки животоспасяващ въздух. Черепът ми изтръпна, тялото ми стана безчувствено, сякаш кръвообращението ми се газира.
Ева ме повлече към повърхността. Върнах й регулатора и когато тя пое дъх, я видях да се обръща надолу към дълбините. Белият дявол изчезваше в мрака, влачейки след себе си кървава следа. В гърба му като карфица бе забита стрела от харпуна. Приличаше на копие на матадор, забито в бик: жестоко и омаломощаващо, но не и смъртоносно. Бях сигурен, че ако успее да изхвърли трупа от гърлото си, щеше да се върне за нас.
Погледнах лицето на Ева, докато ми даваше да си поема въздух. Зелените й очи, които обикновено ми беше толкова приятно да видя, сега бяха мрачни и празни зад замъгленото стъкло на маската.
Тревожех се, че не мога да разчета какво ми казваха.
— Беше нещастен случай — каза ми тя, когато се качихме на «Магьосник». — Трябва да ми повярваш, Джак, не исках да става така.
Беше трескава и изпълнена с паника. Започна нервно да сваля водолазните принадлежности и да ги хвърля безредно по палубата.
Седнах на пейката от тиково дърво.
— Успокой се — казах. — И ми разкажи какво се случи. — Можех поне да я изслушам, току-що ми бе спасила живота.
— Въздухът ни свършваше — започна тя. — Трябваше да излезем на повърхността. Лео бе открил още две кюлчета в останките и искаше да ги изнесе на ръце. Затова свали колана с баласта, взе кюлчетата и ми даде харпуна. Опитах се да откажа, но той настоя. — Тя седна до мен, отмахна косата от лицето си и ме погледна в очите. — Преди никога не бях стреляла с харпун. Кълна ти се, Джак. Никога.
Слънцето хвърляше сенки по разтревоженото й лице. Устните й трепереха, очите й бяха пълни със сълзи. Струваше ми се, че казва истината, но се замислях дали просто така ми се струваше само защото отчаяно исках да й вярвам.
— Продължавай — подканих я. — Какво се случи?
Тя отмести поглед към водата и притихна.
— Скатът — каза. Сякаш го виждаше във въздуха пред себе си. — Изникна от нищото. Опитахме се да избягаме, но… Лео… със златото… — Пак ме погледна с насълзени очи, които приличаха на мокро зелено стъкло. — Опитах се да убия ската, Джак. Целех се в главата му. Трябва да ми повярваш.
Взирах се в блесналите й очи и осъзнах, че няма смисъл. Нямах друг избор.
— Вярвам ти — казах. Взех ръката й. — Видях златото, което той носеше. Беше заседнало в хрилете на ската.
Гласът й затрепери.
— Беше ужасно, Джак. Ужасно! — Сълзите потекоха по страните й и се сляха с капчиците морска вода, все още капещи от косата й.
Придърпах я към себе си и я прегърнах, а тя се притисна в мен като дете. Изглеждаше по-дребна отпреди, по-слаба и уязвима, сякаш тежестта на всичките тези смърти я беше смалила и обезличила. Преди дни бяхме танцували на същата тази палуба под звездния купол. Стоях лице в лице с красотата и смъртта, за да разплета загадката, която ми поставяха. Сега под палещото слънце двамата приличахме на последните парченца от пъзела, останали ненаместени в голямата картина и все още плуващи в океана.
Исках да я защитя. Чувствах се отговорен, дори виновен, сякаш сам бях стрелял с харпуна. Всъщност дълбоко в себе си изпитвах облекчение, че Белочек е мъртъв. В него имаше нещо много обезпокояващо. Островните митове се бяха смесили с оксфордското му образование, също като капката барбадоски ром с британския му чай. Тази смесица му отваряше очите към зловеща логика, към любопитно сливане или мост към световете. Той бе отменил правилата на обикновения живот и ни бе въвлякъл в нещо непознато и дълбоко. Когато Белочек водеше кораба ни, суеверията и легендите оживяваха.