— Джак…?
Взрях се в лицето на Ева. Сълзите вече ги нямаше, тя бе взела решение. — Трябва да се махаме — каза спокойно. — Взимай златото, което сме извадили и да тръгваме.
Хвърлих поглед над водата. Хоризонтът беше чист, по небето нямаше облаци и слънцето, въпреки че залязваше, все още предлагаше часове светлина. И бреговата ивица беше пуста, местните не се бяха събрали, за да приберат новата торба с кокали. Помислих си, че ако скатът не успее да изплюе трупа, вероятно щеше да остане долу, докато бавно умре в дълбините.
— Не — казах. — Не можем още да си тръгнем.
Ева леко се отдръпна от прегръдката ми и ме погледна в очите.
— Джак…
— При нас е по-малко от половината злато, Ева. Не можем да го оставим просто ей така, за да го вземе някой друг.
Погледна ме сякаш се боеше, че полудявам.
— Умряха толкова хора, Джак. Лео. Кенди. Приятелите ти. Чудовището долу…
— … Е зле ранено — довърших аз. — Стрелата, която е убила Лео, се е заклещила в гърлото му. Ти пусна още една в гърба му. И аз го прострелях веднъж, а и раната от ножа кърви…
— Стрелял си в ската?
— Да — отвърнах. — Мисля, че го улучих в главата. — Знаех, че това най-вероятно не е вярно, но от патоса, с който съобщих, че съм стрелял в него, се чувствах горд и предполагах, че така ще подкрепя гледната си точка. Казах й за рибарската лодка и момчетата, които се опитаха да вземат златото. — Сега вече всички ще научат — обясних. — Ще започнат да прииждат на рояци.
— Още една причина да се махаме, докато още можем — настоя тя.
— Не — казах. — Златото е наше. Брат ми го намери. Приятелите ни умряха за него. Няма да го оставя на някой друг.
— Но ти сам призна, че нямаме време!
— Имаме, ако побързаме — казах. — Връщам се долу, Ева. Ще ти пращам златото. Трябва само да преценим как да измъкнем чантите от водата…
— Имахме само две стрели, няма с какво да се защитиш.
— Имаме това. — Взех сгъваемия нож на каубоя, който тя бе изхвърлила при останалата екипировка. Пуснах острието навън и го вдигнах към слънцето. В нащърбения му край все още стоеше кръвта на каубоя. Петнайсетсантиметровото острие, което някога ни изглеждаше заплашително, сега беше просто жалко.
Ева ме погледна в очите.
— Не е достатъчно, Джак. Знаеш, че не е… — Тя присви очи срещу мен. — Джак… — Протегна се и докосна челото ми, което бе подгизнало от кръв.
— Нищо ми няма — казах аз и взех хавлията, за да попия кръвта. — Ударих си главата в лодката. Още имам ужасно главоболие.
— Сигурно си получил сътресение — каза тя.
— Не се притеснявай — отвърнах. — Само драскотина е.
Ева остана неспокойна.
— Сигурен ли си… Сигурен ли си, че си добре?
— Напълно — настоях и захвърлих хавлията.
— Трябва да се погрижа за раната. — Тя се протегна и отметна косата ми. — Може да продължи да кърви, ако…
Бутнах ръката й.
— Казах ти, че нищо ми няма!
Ева се отдръпна уплашена.
Не знаех какво ме прихваща.
— Съжалявам — казах и взех ръцете й. — Всичко е наред, Ева. Извинявай, че ти се развиках. Но се кълна, че съм добре.
— Джак… плашиш ме.
Придърпах я към себе си, прегърнах я и лекичко я целунах по лицето.
— Няма да позволя да ти се случи нищо — уверих я. — Обещавам, че няма да позволя нищо да се случи.
Останахме прегърнати и безмълвни известно време под палещото слънце, докато студенината, която почувствахме постепенно се изпари. За първи път от началото на пътуването ни се усещах истински свързан с Ева, чувствах, че си принадлежим, че след като минахме през толкова неща заедно, вече нищо не може да ни раздели.
— Ще го направим — казах й. — Ще го направим заедно. Ще довършим започнатото. — Повдигнах брадичката й и я погледнах в очите — тези красиви, искрящи тюркоазени очи. — После заедно ще избягаме, колкото се може по-далеч от тук.
Тя отвърна на погледа ми, докосна ме по бузата и в очите й се появи плаха усмивка.
— Обещавам — казах й.
След това я целунах. Устата й беше приятно свежа и позната. Тогава си дадох сметка, че не се бях докосвал до нея твърде дълго. Вкусът й отключи спомени за споделената ни интимност, за сляпата ни нощ, в която правихме любов, за дивата наслада. Чудех се дали бих могъл вече да живея без нея. Знаех, че не. Напълно си бях загубил ума. Ако нещо бе застанало между нас, ако се бяха появили съмнения, то сега те се разтопиха в тази дълга, сластна целувка.