— Добре — каза тя, когато устните ни най-накрая се разделиха. — Обичам те, Джак. Ще направя каквото кажеш.
Не исках да я карам да слиза във водата. Трябваше да намерим друг начин да разтоварваме саковете. Попитах я за макарите на платната, но тя каза, че няма да издържат огромната тежест на златото.
— Но можем да пробваме да използваме лебедката — каза тя. — Окачи саковете на веригата на котвата. — Моторът на яхтата не работи, но можем да ползваме ръчната макара на котвата.
В едно от багажните отделения тя намери найлоново въже със стоманени S-образни куки от двете страни. Взех въжето, хванах по-близкия сак и го закачих за него. След това го повлякох през водата към веригата на котвата, закачих другата кука в едно от звената й и вдигнах палец към Ева, че всичко е готово. Тя завъртя лебедката и веригата започна да се опъва. Носът на «Магьосник» бавно се заобръща по посока на котвата, докато веригата най-накрая се опъна докрай, а сакът изскочи над водата. Когато стигна до ръба на лодката, извиках на Ева да спре.
— Ако вдигнеш още малко, ще освободиш котвата — казах й. И се протегнах към капещия сак.
— Внимавай Джак…
Спомних си как момчето се протягаше към чантата и се зарадвах, че не съм във водата. Взех една ярка златна тухла и я вдигнах към Ева.
— Нищо работа! — извиках.
Тя се усмихна нервно. Въпреки моя ентусиазъм, в нея оставаха съмнения. Всеки миг можеше да се появи плавателен съд, да изскочи скатът и да се опита да ме сграбчи. Тя знаеше, че само лудостта ме крепи да продължа да вадя златото. Бях се самоназначил за капитан и бях поел кораба.
Оставих кюлчето върху купчината в лодката и продължих да изпразвам сака. След двайсет минути и вторият бе разтоварен, а аз се намирах вече на «Магьосник» и надявах водолазните принадлежности.
— Започни да пълниш «Зодиак» — казах й. — Нашата лодка се потапя прекалено.
Ева ми подаде колана с баласта.
— Ще отнеме време. Трябва да се качвам на «Магьосник», да въртя лебедката, после да се връщам в лодката да разтоварвам саковете.
— Няма проблем — отвърнах й. — Ще се опитам да пестя въздуха.
Товаренето на златото от лодките на «Магьосник» трябваше да почака, докато изляза на повърхността. Оставаше само час силна слънчева светлина, а последното, което исках, беше да се гмуркам на тъмно. С повече късмет щяхме да свършим всичко, докато се стъмни, и то, при положение че никой не ни прекъсва.
Пъхнах сгъваемия нож в джоба на банския си и подадох пистолета на Ева.
— Останал е само един куршум — казах.
Ева погледна оръжието в ръката си.
— Надявам се да не ми се налага да го използвам.
— Няма — уверих я.
Тя вдигна тюркоазените си очи. Въпреки тревогата, която се четеше в тях, светеха красиви като скъпоценни камъни. Косата, устните и страните й изглеждаха толкова идеални, сякаш са създадени само, за да ми доставят удоволствие. Посегнах да я докосна, за да се уверя, че е истинска. Тя взе ръката ми и я целуна нежно, след това прилепи устни до моите. Няма да е за последно, казах си. Това не е последният път, в който вкусвам тези устни. Все още чувствах аромата им, когато се приближавах към ръба и се взирах във водата. Изведнъж ми хрумна, че сигурно съм се побъркал.
— Джак, виж! — Ева бе засенчила очи с длан и гледаше към брега.
Местните поклонници се събираха отново на плажа като популация от хлебарки. Не виждахме какво правят, но не беше трудно да се досетим.
Ева се обърна към мен.
— Джак, моля те, не слизай.
Извърнах се пак към водата и усетих, че е настъпил един от онези мигове на избор, които напоследък бяха зачестили. Живот или смърт? Лудост или богатство? Може би възможността за избор беше илюзорна. Вях си въобразил, че съм капитан на кораба, а всъщност бях острието на бунта. Съдбата ми щеше да срещне края си, когато като осъден моряк, заставен да върви по дъска, пристъпя в празно пространство.
Пазителят
Ако скатът беше изплюл нашия капитан край брега, не бе изминал още милята, която го делеше от нас, за други жертви. Все още не. Докато се спусках във водата, стиснал ножа, не видях и следа от него, но пък оставаше още доста път до дъното. Едвам се осмелявах да дишам.
«Аргонавт» си стоеше там, както и преди, като остатък от отдавна забравен сън. В подводното течение, минаващо покрай него като движеща се мъгла, все още имаше доста тиня, но водата изглеждаше поизбистрена след бурята. Всъщност никога не я бях виждал толкова бистра. Затова корабът изглеждаше различен. Бледата мантия от тиня и пясък му придаваше неземно сияние, сякаш притежаваше собствен източник на светлина. Приличаше на облак, обгърнал луната. Напомняше за вълнуващия блясък на златото и призрачната светлина на ската, изскачащ от мрака.