И още нещо беше оживяло — «Аргонавт» имаше око. Това беше дупката, изрязана от Белочек и Ева, за да се ускори изваждането на златото. Бе пробита в спускащата се кърма и сякаш всмукваше пясъка по корпуса и мистериозната светлина заедно с него. Осъзнах, че не е заплаха, а убежище, заплувах като подплашена риба и скоро бях обгърнат от тъмнина. За първи път от влизането си във водата се чувствах в безопасност. Сега тъмнината беше моят съюзник.
Очите ми бързо се адаптираха към мрака и на задната стена забелязах стълбата, водеща към капитанската каюта, а под мен — бъркотията от отломки и хваналите кора железни сандъци. Белочек и Ева ги бяха отворили с лост. Откачих подводния си фенер и насочих лъча му към пода на стаята. Пръснатите кюлчета от малкия сандък бяха до едно изнесени, един от големите сандъци също беше опразнен. Но бяха останали още два пълни и един — до половината. Утайката, която се промъкваше от отвора горе, се бе настанила по сандъците, обвиваше златните кюлчета и ги маскираше като обикновени тухли.
Оставих саковете и тръгнах към отворената врата, водеща към килера. Тялото на Гонзало вече го нямаше. Сигурно Ева и Белочек го бяха издърпали. Воден от смъртоносно любопитство, насочих светлината през вратата и огледах стаята зад нея. Лъчът подплаши рояк сребристи рибки. Тогава забелязах сред пръснатите и покрити с тиня буркани под мен сивата купчина, в която се бе превърнал трупът на мексиканеца. И той бе посипан с пясък. Полуизяденото лице приличаше на стопена желязна маска.
Обходих помещението с фенерчето си. Змиорката не се виждаше никаква.
Нямаше време за губене. В помещението със съкровището зад полуизпразнения сандък открих кислородната бутилка за пълнене на балоните на саковете. Веднага се заех да товаря единия. Във всеки от сандъците имаше по две дузини кюлчета, а саковете вдигаха само по дванайсет наведнъж плюс едно, което да ги върне пак на дъното. Трябваха ми пет «курса», за да кача всичкото останало злато.
Кюлчетата не ми се струваха по-леки във водата, въпреки че беше логично да губят от теглото си, когато са потопени. Вдигах ги едно по едно с две ръце и ги оставях в сака. Със сигурност беше по-лесно, отколкото на повърхността, когато ги разтоварвах, хванат с една ръка за лодката. Напълних сака само за няколко минути. Отворих клапата на допълнителната кислородна бутилка и бавно напълних балона с въздух, пускайки мехурчета в отвореното му дъно. Цялото устройство приличаше на въздушен балон с чанта вместо кош и парашутни въжета под пълната с газ част.
Когато въздухът изпълни балона и започна да повдига сака от пода, го побутнах под дупката в корпуса. Тя беше точно толкова голяма, колкото да го пусне да излезе. Извадих регулатора от устата си и духнах за последно в него, а сакът изскочи като тапа от шампанско. Гледах го как се издига през мътната вода и ми се стори, че с всеки метър набира скорост. Накрая изчезна напълно.
Цялото усилие ми отне не повече от пет минути. Бързо напълних и другия сак и го пуснах нагоре.
Очевидно не аз щях да имам проблем с времето. Ако предположим, че успея да взема саковете и да се върна в развалината, без да се натъкна на ската, можех да натоваря всеки от тях за няколко минути. Но задачата на Ева беше по-трудна. Трябваше да закачи чантата за веригата на котвата, да се качи на борда на «Магьосник», да завърти лебедката, след това да слезе отново и да разтоварва в лодката — всичко това щеше да й отнеме доста повече време.
Нямаше какво друго да правя, освен да чакам.
Настаних се в помещението и се постарах да пестя въздуха. Сетих се, че количеството, който вдишам е в пряка зависимост с количеството злато, което мога да изкарам на повърхността. Колкото по-дълго останех, толкова повече щях да взема. Чудех се колко ли струва едно вдишване. Едно кюлче? Дванайсет? Ако оставех дори един сак злато, се отказвах от три милиона. Повече пари, отколкото някога съм се надявал да видя в живота си.
Напълних дробовете си и затаих дъх. След това насочих светлината към ръчния си часовник и нагласих въртящия се таймер. Часовникът беше марка «Хамилтън», истинско чудо, водонепропусклив на 150 метра дълбочина. Беше на баща ми, който никога не се бе гмуркал в живота си. Използваше таймера, за да измерва пътуването до работа и времето за изпичане на пържолите на грила. И двете му бяха фикс идея. Майка ми му подари часовника за тяхната годишнина и беше само на година, когато се случи катастрофата. Тиктакал е на ръката на баща ми, когато са го извадили от смачканата кола. Дан казваше, че засичал пътуването им от университета до вкъщи. Вероятно таймерът е бил последното нещо, което е докоснал.