Както казваше Белочек, животът се живее за мига. Миг след миг, миг след миг. Колко ли би дал мъртвец за един от тези мигове? Предполагам, че всичкото злато на света.
Продължавах да сдържам дъха си. Бяха изминали само трийсет секунди и вече дробовете ми започваха да горят. Главоболието се бе усилило заради налягането в дълбините, а лишаването на мозъка от кислород още повече влошаваше нещата. Съсредоточих се върху болката в главата, сякаш тя можеше да заглуши паренето в дробовете.
Не успях.
Въздухът изскочи от устата ми като залп и рояк черни мехурчета се втурна през дупката в корпуса.
Вдишах жадно. После пак. И още веднъж.
Реших да спра да си сдържам дъха, просто да го забавя. Спомних си периода на медитация на Дан, заигравката му с дзен и йога. Тогава си купи бронзова статуйка от деветнайсети век на хиндуисткия бог Шива. Бе залепил на него написан на ръка цитат от поема на Уолас Стивънс: «Този, който е нищо, вижда нищото, което го няма, като нищо». За мен това си беше чисто нищо. Но сега, докато седях на сандъка и се опитвах да си сдържам дишането, повторих бавно наум цитата, за да си забавя сърдечната дейност.
Затворих очи и наистина ме обзе спокойствие, усещане за неподвижност, за яснота и отчужденост. Постепенно спрях да усещам тялото си. Дяволът все още танцуваше в ума ми, но болката сякаш се отдели и мъчеше нечия чужда глава. Пръстът ми изключи светлината. Отворих леко очи. От отвора над мен се процеждаше приглушена светлина и хвърляше сенки в стаята. Сандъците наоколо приличаха на отворени гробове. Взирах се в тъмнината и се чувствах погребан в търбуха на отдавна умрял кит, изгубен завинаги за света под пясъците на забравата. Никога досега не се бях чувствал така тотално самотен.
Чудех се това ли е смъртта?
Достатъчно смърт бях срещал вече. Баща ми го нямаше. Брат ми също. Дъф беше мъртъв от два дни, Рок — само от няколко часа. Белочек и Кенди също си отидоха. И аз за малко да загина на няколко пъти.
Но все още не проумявах какво значи да напуснеш този свят завинаги.
Спомних си мама сама у дома, заспала на писалището в островчето светлина, което хвърляше нощната лампа. Не й бях пратил картичка, дори не се бях обадил. Ако сега умра, може никога да не разбере какво ми се е случило. Няма да знае нито за Дан, нито за мен, щеше да загуби и двама ни завинаги. От семейството й нямаше да остане нищо, освен пощенски картички, писалище и малка метална маймунка с ръце върху очите. Спомних си лицето й, израза, който ме бе пратил в Мексико, който бе пратил и Дан там. В очите й просветваше някаква ужасна истина. Истина, която аз не смеех да призная. Истината на каубоя. Verdad. Истината, която тя май винаги бе знаела.
Мисълта за това ми бе непоносима. Светнах фенерчето и го сложих изправено на пода. Слаб маяк във враждебната нощ.
Преплувах през помещението и извадих главата си през отвора, сякаш за да поема въздух. Чувствах се като грозна, криеща се зад скалите риба, която наднича иззад временното си убежище подобно на параноичен дънен скитник. През отвора в корпуса се сипеше тиня като пясък в пясъчен часовник, а навън блестящото покритие на корпуса се лющеше като мъртви клетки от жива кожа. Надникнах през мътния поток и се огледах за падащи сакове, като през цялото време се чудех дали ще се появи скатът и кога точно. Може би вече кръжи около мен отвъд полезрението ми и чака дънната риба да напусне убежището си.
Няколко минути не виждах нищо. Вече започвах да си мисля, че нещо се е объркало, когато с ъгъла на окото си зърнах жълт предмет. Сакът се понесе по течението и след това изчезна. Приземи се сред някакви камъни на рида. Тръгнах след него. Извадих ножа на каубоя от колана си и освободих петнайсетсантиметровото острие. Във водата то изглеждаше още по-жалко. Това беше оръжие, направено да впечатли мексиканските бандити, а не да се справи с колосално морско чудовище. Огледах за последно около развалината, излязох през отвора и заплувах към сака.
Сърцето ми биеше лудо и в тези първи секунди навън вдишах повече въздух, отколкото през последните няколко минути. Скоро забелязах сака сред камъните, грабнах го заедно с тежкия златен товар и се отправих обратно към кораба.
На половината път нещо привлече вниманието ми, някакъв приглушен метален блясък, идващ от скалите под мен. Първоначално помислих, че е монета, но когато се приближих, подскочих от щастие. Върху един полегат камък, покрит с фин слой тиня, лежеше предмет, за който бях сигурен, че никога повече няма да видя — сребърният кръст. Беше там само от няколко часа, откакто каубоят го отряза от врата ми. Да го намеря на петнайсет метра дълбочина под мястото, където той го изхвърли, си беше истинско чудо. Взех го в ръка и през мен преминаха радост и вълнение, усещане за неизбежност, сякаш златната ми съдба бе вече потвърдена.