Дявол да го вземе, помислих си, докато влизах през отвора. Всевишният ми пращаше благословията си. Дори главоболието ми изчезна.
Бързо изпразних четвъртия сандък и сложих в сака дванайсет златни кюлчета. Докато го гледах как се издига към повърхността, ми се стори, че всичко става много лесно. Скатът изглежда бе изчезнал. Планът ни вървеше по часовник. Оставаше само един сандък, само още два курса. Ева бе разтоварила първия сак бързо. Вторият може би щеше да слезе още по-бързо. Каква забележителна жена, помислих си. Не само поразително красива и сексапилна, но и удивително силна, сръчна и умна. С такъв приятен и способен партньор какво би могло да се обърка?
Примерно — всичко.
Извадих кръста от джоба на банския го завързах около шията си. Отново почувствах както преди, когато носех дрънкулката във водата, че тя ме прави неуязвим. Предполагам, че всичко е самовнушение, и двойно мартини би имало подобен ефект. В крайна сметка какво беше куражът, ако не самоналожена слепота? Но все пак кръстът ми спаси живота при първата среща със ската. Как иначе да обясня оттеглянето на звяра? Сега разбирах защо рицарите едно време са рисували кръстове върху щитовете, защо са ги пришивали на платната на кораби като «Аргонавт»-а на Брага. Силите на доброто и злото бяха част от този свят и трябваше да се научим да ги зачитаме. В блестящия сребърен кръст, подигравателно изхвърлен от каубоя (сега мъртъв), изглежда имаше някаква магия. Hueso Colorado — кръвта на костите. Очевидно не бях много набожен. По-скоро имах нужда да вярвам. Имах нужда да вярвам, че силите, които ни управляват, работят в моя полза. Наречете го божия милост, дяволски късмет или приумица на капризната съдба. Единственото, което знаех, е, че нямам власт над това. Както никой нямаше власт над стрелата, която се удря в щита, или бурята, която се стоварва в платното. Идваше отнякъде, където волята нямаше значение, място изцяло извън нас. Можехме само да се молим за милост и да се надяваме да не ни убие.
Сякаш по поръчка се появи знак, съдбата ми се усмихна: от небето падна вторият подемен сак.
Да! Благодаря ти!
Изхвърчах през отвора. С кръста на шията и сгъваемия нож в ръка се чувствах силен като цялата божия армия. Нищо не можеше да ме спре. Сакът падна доста по-далеч от първия път, надолу по течението, но все пак в полезрението ми. Намерих го да лежи сред скалите, грабнах го и тръгнах обратно.
И пак забелязах нещо да блести наблизо. Самотно златно кюлче. Как се е озовало на това място? Ако се съдеше по тънкия слой тиня върху него, не седеше там отдавна. Дали Белочек не го беше изпуснал? Спомних си двете кюлчета в хрилете на ската — дали пък не се бе опитал да изнесе три нагоре? Изглеждаше невероятно, направо невъзможно. Как ги е държал?
Откъдето и да бе дошло кюлчето, нямаше да го оставя там. Точно аз, човекът, който вдига монети от улицата. Оставих сака долу, взех кюлчето с две ръце и го пуснах вътре. Сега трябваше да нося две тежести. Притиснах тежкия сак към гърдите си и заплувах към отвора с поглед, вперен право напред. Изпуснатият балон се влачеше след мен като опашка. Теглото на кюлчетата ме накара да се замисля, че Белочек е можел да вземе със себе си само две. И ако това беше вярно, то тогава…
Над мен премина сянка, все едно самолет закри слънцето. Вдигнах очи, но не видях нищо, освен мътна вода, затова се устремих към корпуса. В един безразсъден миг отново ударих главата си точно на мястото на цицината и пред очите ми изскочиха звездички. Замахнах с ръце и изпуснах чантата. Гледах я как се плъзга по корпуса, забърсва тинестото покритие и вдига причудлив облак във водата, който тръгва към мен.
За миг не знаех какво да направя — дали да плувам към отвора, или да се гмурна за сака? Дали наистина сянката на ската мина над мен? Как изчезна толкова бързо?
Водата около мен помътня и аз потънах в мъгла. Поех към отвора, после изведнъж реших да се върна за кюлчетата. Отново прилагах старото си правило, че ако жертвата е сляпа за хищника, то тогава може би и хищникът няма да забележи жертвата. Последвах дирята, оставена от сака и пипнешком се спуснах по корпуса. Пред мен се появи изпуснатият балон, който ми махаше във водата като знаме. Взех сака и тръгнах обратно към отвора.