Сърцето ми отново биеше лудо, нараненият ми скалп пулсираше, а прехваленото ми плитко дишане бе изцяло извън контрол. Никога досега корабът не ми бе изглеждал толкова масивен. Чувствах се като охлюв върху тялото на кит. Скатът можеше да ме отнесе с едно бързо спускане. Погледнах напред и се опитах да се стегна, след това бавно влязох в помътнелия мрак. Там, където дирята от чантата свършваше, пясъчната покривка напомняше на кадифена дюна. Започнах да губя ориентация. Изведнъж обаче мътилката се проясни и видях окото на отвора.
Хвърлих сака през него и го последвах вътре. В тъмнината почувствах облекчение, същото, което изпитва дънната риба, като се шмугне обратно в дупката си. Надникнах внимателно навън и огледах наоколо. Не се виждаше нищо, освен утаяващата се мътилка в пустата водна шир. Истински Бял дявол, помислих си. Почудих се дали сянката, минала над мен, беше от лодката или от бързо движещ се облак.
Както и да е, казах си. Просто побързай и напълни сака.
След три минути бях натоварил златото и пуснах балона през отвора. Гледах го как изчезва в мъглата.
Четири товара вече бяха на повърхността, оставаше още един. Проверих датчика за налягане и установих, че ми остават към десет минути.
Пак трябваше да чакам. Оставих гаснещия фенер на земята и седнах да си почина на един сандък. Опитах се да успокоя дъха си. Спокойно, вдишвай, издишвай, вдишвай…
Тялото ми отказваше да се подчини. Главоболието вече ставаше непоносимо, сърцето ми не спираше да бие. Гледах как стрелката за минутите се движи по циферблата и от това направо полудявах.
Изпитвах силна тревога.
Надникнах към последния неизпразнен сандък, който лежеше отворен пред мен: тринайсет кюлчета чакаха да се издигнат на повърхността. Допълнителното, което намерих навън, объркваше плановете ми. Подемните сакове можеха да вдигнат до 150 килограма. Тринайсет кюлчета правеха около 162 килограма, но и с тях пак успяваха да изплуват. Но още 12 килограма? Не бях сигурен, че с такъв товар чантата ще се отлепи от дъното.
Пак се зачудих откъде се е появило кюлчето навън. Ако не е паднало от Белочек, значи Ева го е изпуснала. Дали и тя не се бе опитала да отнесе едно със себе си на повърхността? Но как, щом е носела и харпуна? Не би могла. Може би нещо друго се е случило. Може Белочек да е излязъл да вземе сака и… Може би разказаното от Ева не беше вярно.
Пустото дъно на океана не беше най-подходящото място за такива мисли. Изплувах към отвора и зачаках последната чанта да падне. Чаках седем дълги минути. Идва, казвах си, трябва вече да идва. Няма начин да си тръгне и да ме зареже тук. Не би го направила. Не и Ева.
Сърцето ми продължаваше да бие в маниакален ритъм и да помпа кръв в пулсиращата ми глава. Хабях прекалено много въздух, трябваше да се успокоя. Но взирането в пустата вода само влошаваше нещата.
Би могла да си измисля, да ме е излъгала. Да е убила алчния капитан и да иска да запази златото за себе си. Всичкото злато. За какво й бях, в края на краищата? Само за да извадя останалите кюлчета.
Изтече още една безкрайна минута. Спомних си стрелата в гърба на Белочек.
Какво всъщност знаех за Ева? Какво ме караше да си мисля, че мога да й имам доверие?
От първия миг, в който я зърнах да се разхожда по плажа, забелязах, че зад ослепителната плът и гарвановите къдрици се крие някаква мистерия, нещо непознато и диво. Въобразявах си, че като я докосна, като я заведа в леглото и проникна в нея, ще успея някак си да разгадая тази тайна, ще укротя дивия й нрав и ще я направя своя. Но тази скрита част от нея оставаше непокътната. Сега осъзнавах, че беше истинската й същност. Недостъпна дори в любовта, тази тайнствена нейна сърцевина беше изворът на силата й, източникът на омагьосващия й чар. Надменното й излъчване на човек от сой, вродената й грация и сила, острият й като бръснач ум и еклектичните познания — всичко това обслужваше онази дълбока тъмна нейна същност, необузданата полускрита тайна, която само дивите пламъчета в очите й издаваха.
Сякаш чувах ехото от плътния глас на Белочек: «Не забравяй, че трябва да внимаваш, Джак, винаги да внимаваш».
Бяха изминали осем минути, след още две въздухът ми свършваше. Вече нямах въпроси за случилото се. Бях изигран като последен глупак. Ева си беше тръгнала с всичкото злато. За мен оставаше само едното кюлче, което можех да изнеса на ръце.
Едно-единствено тъпо кюлче. Едва ли заради него си заслужаваше да рискувам живота си.
Я чакай малко, помислих си. Сетих се откъде се беше взело кюлчето. Как можах да забравя случката, която едва не ме уби?