Пуснах непохватно едно кюлче и то се приземи в тинята с приглушен тътен. Заопипвах във вдигнатия облак сред начупеното стъкло. От пръстите ми потекоха тънки червени струйки — гладният дявол отново ми източваше кръвта. Най-накрая намерих кюлчето и го хвърлих в сака. Единайсет. Дванайсет. Тринайсет.
Четиринайсет. Поколебах се. Може би трябваше да нося последното кюлче на ръце. Но как да го взема и едновременно с това да се защитавам? Не исках да свърша като Белочек.
Оставих го в сандъка.
Грабнах кислородната бутилка, отворих клапата и започнах да пълня жълтия балон. Обземаше ме нарастваща паника, не можех да се съсредоточа. Какво бих могъл да направя, докато скатът ме дебнеше до отвора? Имах само едно петнайсетсантиметрово острие и колебливата ми вяра в амулета.
Вдишах страхливо, въздухът в бутилката ми намаляваше.
Възникна и друг проблем. Неочакван. Кислородната бутилка, с която пълнех огромния балон. Мехурчетата изтъняха до малка струйка и свършиха. Поиграх си с клапата, но бутилката беше празна. Пълненето на големите балони беше изхабило всичкия въздух.
Направих опит да вдигна сака, за да проверя тежестта му. Балонът не беше достатъчно надут. Ако не му сложех още въздух или не извадех част от златото, нямаше да се издигне от дъното. Можех да използвам малкото останал въздух в моята бутилка, но нямаше да ми остане достатъчно, за да се издигна на повърхността.
Изведнъж спасителна мисъл ме удари като гръм: можех да реша и двата си проблема наведнъж! В балона имаше въздух, който ставаше за дишане, освен това можеше да ми служи като прикритие за бягство. Ако влезех вътре и добавех остатъка от моята бутилка, щях да имам повече от достатъчно въздух да се издигна и да дишам през цялото време, докато стигна повърхността!
Веднага се залових за работа. Като издишвах внимателно всеки дъх в балона, придърпах сака така, че да застане точно под отвора. От това се вдигна огромен облак тиня. Скоро слънчевата светлина се появи над мен като луна в облачно небе, а креещият фенер до сандъка изчезна напълно от погледа ми. Не спирах да вдишвам от бутилката си, да издишвам в балона и да дърпам сака през пода. Той ставаше все по-лек, но ръцете ми не спираха да кървят, а главата ми пулсираше от болка. Когато замъкнах чантата под отвора, бях на косъм от припадък.
Спрях се и задишах равномерно, за да се успокоя, като не спирах да издишвам в балона. Гледах как мехурчетата се издигат в него и една мисъл започна да ме изкушава: защо да не сложа още едно кюлче? Може пък да успее да го вдигне. Бях виждал с каква лекота се отлепяше балона преди и как набираше скорост с всеки метър. А и ако се издигна прекалено бързо, рискувах да получа емболия. Можех да използвам допълнителното кюлче като спирачка, която да забави изплуването. Ще го оставя, ако се отлепи, а мога и да го хвърля, ако не успея.
И освен това — как да зарежа тази красота?
Заопипвах пак през мътната вода и надникнах в тъмнината. Само окото на отвора, пълно с дневна светлина, осветяваше мрачното помещение. Докато си проправях път през боклуците, пред очите ми попадна гаснещият лъч на фенера, а до него намерих отворения сандък. Протегнах порязаните си ръце в мрака. Пръстите ми попаднаха на студеното тежко кюлче. Придърпах го пред себе си. Дори в гъстия мрак на помещението, дори с кървящи ръце и пълно със страх сърце, не можех да не се насладя на яркия му блясък, на преливащата от цветове игра на светлината.
Моята съдба. Моята орис.
От тъмното се стрелна внезапна сянка, избута кюлчето от дланите ми и се впи в ръката ми. Змиорката бе помирисала кръв. Сега зъбите й бяха забити в китката ми и късаха вени и артерии. Исках да извикам, но не можех. Виждах само изпъкналите й като мъниста червени очи и гневните отблясъци в тях. Разклатих ръка, за да се отърся от нея. Но змиорката държеше здраво, мяташе се бясно и се удряше в отворения сандък като в барабан.
Водата почерня от кръвта ми. Болката стана непоносима. Посегнах със свободната си ръка към джоба, намерих ножа и пуснах острието на свобода. Свалих ръката си в тинята и притиснах змиорката към кюлчето. Побеснялата й опашка вдигаше страшни облаци във водата, като разбъркваше пясъка и счупените парченца. Вдигнах острието и го стоварих силно в плътта й.
Змиорката изчезна. Като сянка в празно пространство. И отнесе ножа със себе си.
Вдигнах китката си. От ухапаното обилно изтичаше кръв. Беше същата китка, която захапа и кучето. Златното кюлче лежеше в тинята, надраскано от ножа.
Сега вече нямаше как да се защитя. Китката ми кървеше силно и не ми достигаше въздух. Дали кислородната бутилка беше празна? Не. Бях в шок. Всеки миг можех да припадна.