Вонеше на гнилоч.
Превръзките бяха в банята на Ева. Тръгнах право натам. И нейната стая, като останалата яхта, беше в пълен безпорядък. Шкафовете и чекмеджетата бяха изпразнени и дрехите й бяха разпръснати по леглото и пода. Прескочих ги и влязох в банята. Видях, че несесерът й с тоалетни принадлежности бе изсипан в мивката. Вратичките на шкафчето над мивката също висяха отворени. Вътре намерих ролка бинт. Оставих фенера на земята и превързах китката си. Кървенето сякаш спря. Срязах бинта с ножици за подстригване, които намерих в мивката, и го вързах около ръката си. Върнах остатъка в шкафчето и когато затварях огледалната вратичка, видях отражението си в нея.
Изтръпнах от ужас.
Бях изпит и с хлътнали очи, сякаш не бях спал и ял от дни. Все още бях само по бански и по голите ми гърди видях подутините от besso del diablo, драскотини от нокти, синини по ребрата. Шията ми беше тъмносиня от душенето, по лицето ми не бе останала и капчица кръв, кожата ми бе с нездрав, почти зеленикав цвят. Очите ми бяха празни и зловещи, ирисите — почти безцветни. Носът ми бе ухапан. Косата — сплъстена и твърда от засъхналата кръв. Кичури бяха полепнали и по челото ми. Имах голяма цицина на слепоочието, където Ева ме бе ударила. Тя се бе разпукала и от нея също се стичаше кръв.
Отстъпих от отвращение и за малко да се спъна в купчина дрехи. Чифтът къси панталони и смачканата тениска бяха пропити с кръв. Ева ги беше облякла сутринта, след като каубоя ни намери в леглото. След това ги хвърли тук, когато се преоблече в бански, за да се гмурне с Белочек. Сега забелязах нещо в джоба на панталоните — към пода се спускаше тънка златна верижка. Наведох се и я дръпнах, за да извадя стар джобен часовник, този, който Хосе бе вдигнал от пода.
Като го разгледах под светлината, разбрах, защо каубоят толкова го бе искал и защо Ева си го бе върнала при първа възможност. Лъскавият златен предмет беше също така стар и омагьосващ като златната монета на Белочек, която ни беше завъртяла главите и ни бе примамила в залива. За разлика от монетата обаче този часовник не носеше имперския символ с орела и знака на лейди Либърти, а бе гравиран с доста по-интимен и сложен мотив от листа. Интригуващият дизайн от едри преплетени лози се разстилаше върху цялата му повърхност както отпред, така и отзад. Така предметът изглеждаше като завършено произведение на изкуството, което трябва да си остане затворено и да не се ползва за прозаично действие като сверяване на времето.
Въпреки това го отворих, като пъхнах нокът под капака и внимателно го повдигнах. Пред очите ми като скрито съкровище се откри циферблатът с цвят на слонова кост. Беше обграден с деликатни ръкописни златни цифри в сериф*, стрелките бяха елегантни златни стрелички, които заблестяха под лъча на фенера ми. Марката беше изписана с прекалено ситни букви, които не можах да разчета, но на лъскавата вътрешна страна на капака имаше гравирано посвещение в елегантен шрифт. И то бе трудно за разчитане. Буквите бяха достатъчно големи, но толкова тънички и украсени, а думите така преплетени, че ми трябваше минута, преди да забележа, че надписът не бе на родния ми език.
[* Сериф — общо название на група шрифтове от кр. XV — н. XVIII в. — Б.р.]
Реших, че трябва да е на португалски. Това беше родният език на Ева и вероятно на майка й, която й бе предала семейната реликва. Разпознах само една дума: amor. И другите думи приличаха на любовни. Mina. Promessa. Eternamente. Думи на любов или на обещание за любов. Това без съмнение беше подарък за любим човек. Но за кого?
Разгледах екстравагантния подпис, гравиран красиво отдолу. Трябваше да откроя всяка буква от сплетените като лоза думи. Накрая разчетох три отделни имена: Цезар. Луис. Брага.
Капитан Брага.
Търговецът на роби. Крадецът на злато. Самият дявол.
Внимателно оставих часовника до ножиците на мивката. Погледнах отражението си в огледалото. След това грабнах фенера и изчезнах от каютата.
Навън поривът на вятъра ме погали като ръка. Облаците вече се движеха бързо и изпълваха небето. Океанът се бе раздвижил. Прекосих мостика в посока към Ева, която още лежеше по гръб на ръба на палубата. Разкъсаната й бяла блуза се вееше на вятъра, а пълната луна осветяваше лицето и кожата на тялото й със сребриста светлина, която се пръскаше като мъгла по водната повърхност. Лежеше неподвижна като камък, но косата й се вееше силно. Коленичих до нея и отметнах разлетелите се кичури от челото й. Тези дълги черни къдрици, които така ме заблудиха. Очите й все още бяха отворени и безжизнени, а тюркоазеният им цвят бе потъмнял до сиво. Пред луната премина облак и тогава и сивото изчезна, и те станаха непрогледно черни.