Потръпнах.
Вдигнах фенера и насочих силния му лъч към лицето й. Когато попадна върху очите й, ми се стори, че долавям в тях движение и внезапен зелен проблясък. Насочих лъча право в черното й око. Зеницата се сви.
Отдръпнах се и затаих дъх.
Очите се размърдаха. Дробовете й поеха въздух. И тя се задави.
Изправих се, обзет от паника. Ева се съживяваше.
Веднага се сетих за Хосе и начина, по който Белочек го бе умъртвил. Бързо затичах надолу по стълбите към всекидневната. Спънах се в една спасителна жилетка и се проснах в бъркотията на пода. Фенерът загасна. Изругах и го ударих с ръка. Светлината потрепна и се върна. Допълзях до шкафа, в който беше брадвата. Той също бе опустошен от Хосе и беше почти празен, ако не броим чифт ботуши и сгънат брезентов стол. Обърнах се, огледах бъркотията в салона под лъча на фенера. Проверих под масата и из помещението. Брадвата я нямаше.
За последен път я бях видял в ръцете на Белочек. Може би за по-сигурно я бе оставил в каютата си. Бързо се втурнах по стълбите надолу по късия коридор към капитанската каюта. Вратата бе отворена, а в помещението цареше пълен хаос. Чекмеджетата — измъкнати, а вратите на шкафовете — отворени. Навсякъде бяха разпръснати дрехи, обувки и книги. Претърсих сред тях, като движех лъча на фенера отгоре им, както бях правил в «Аргонавт». Проверих зад леглото, дори в банята.
Нищо.
Поех към вратата. Тогава забелязах, че стената до нея е всъщност тесен шкаф. Това беше единственото отделение в разхвърляната стая, чиято врата отново бе затворена. Отворих я рязко, насочих светлината и веднага зърнах дългата, добре оформена дръжка на брадвата, облегната на вътрешната стена. Изцапаното с кръв острие лежеше на пода. Посегнах вътре.
В този миг чух шум на яхтата.
Спрях и се заслушах. Дали Ева се движеше? Веднага загасих светлината. Не знае, че съм тук, помислих си. Не знае и какво съм намислил. Тъмнината пак ми ставаше съюзник. Оставих тихо фенера на килима на пода. И като внимавах да не вдигам шум, посегнах пак към шкафа и взех брадвата. Вдигнах я с две ръце. След това излязох тихо в коридора. Очите ми още се адаптираха към тъмнината, но въпреки това поех бавно напред. През пердетата на прозорците се процеждаше лунна светлина и хвърляше сенки по стените и пода. Но на тази светлина не можеше да се разчита, защото изчезваше рязко, щом пред луната преминеше облак. В един миг коридорът бе окъпан в синьо — в следващия потъваше в непрогледен мрак.
В края на коридора се спрях и се заслушах, като се взирах в тъмнината на мрачната всекидневна. Чувах само приглушеното припляскване на водата по корпуса. Завих и тръгнах по стълбите към палубата.
Вятърът вече духаше силно и заплашителни облаци изпълваха небето. Хвърлих поглед през палубата към мястото, където бях оставил Ева, и сърцето ми подскочи. Нямаше я. Излязох на мостика и се завъртях, за да огледам покрива на всекидневната и външните палуби. Нямаше я никъде. На мястото, където бе преди, имаше локва кръв. До нея лежеше последното златно кюлче, с което я бях ударил. Огледах за стъпки или следа от кръв, но не виждах нищо в тъмното. Сякаш се бе разтворила във въздуха или бе паднала зад борда. Изкачих се на задната палуба, погледнах в отвореното багажно помещение. Завитият труп на Рок приличаше на съвременна мумия. До него лежеше голяма купчина златни кюлчета. Нямаше достатъчно място за Ева да се скрие. Проверих въжената стълба, кърмата и двете страни на яхтата. Не беше във водата, не висеше и отвън. Беше изчезнала.
Известно време стоях така на вятъра, стисках брадвата в ръце като глупак и оглеждах водната повърхност. Вълните ставаха все по-високи и яхтата започваше да се люлее. Не може да е слязла долу, не и през нощта, не и в тази вода и със сигурност не и в състоянието, в което беше. Две паралелни светкавици разцепиха мрака над хоризонта, последвани от двоен гръм. Спомних си ската и ми хрумна, че никой не може да напусне яхтата жив.
Облаците отгоре се разделиха за миг и луната ярко заблестя. Надникнах в отворената шахта под мен, към увития в синьо мумифициран труп на Рок и златните кюлчета до него. Красота и смърт, най-великите тайнства. Луната се скри зад облак и корабът пак потъна в мрак. Очите ми се впиха в отвора на стълбището, което водеше към вътрешността на яхтата. Ето къде бе потънала. Беше се промъкнала оттам, докато претърсвах каютата на Белочек. Сигурно от нея бе дошъл шумът, който чух.
Тръгнах надолу и се заслушах, застанал на стъпалата. Не се чуваше и звук от вътрешността. Там цареше само пуста като в гробница тъмнина. Запромъквах се през тясното стълбище. Стъпалата ми намериха пода преди очите ми да го видят. Едвам различавах прозорците със спуснатите пердета от другата страна на стаята. Над масата за хранене бе паднала тъмна сянка, а съседното помещение без прозорци бе в пълен мрак, в който се процеждаха само частички от лунната светлина.