Съобщил е на каубоя достатъчно подробности, за да прозвучи достоверно — треската за злато, търговеца на роби, доклада за бурята на парахода — но не му бе казал, че корабът е потънал много по-близо до брега, далеч от известното му местонахождение.
— Хосе заповяда на Гонзало и двете си горили да ме заведат в Пунта Пердида. Гонзало не искаше, беше сигурен, че лъжа. Но Хосе беше алчно копеле. Не можеше да пропусне такъв шанс, ако казвах истината. И убеди Гонзало да ме заведе.
Дан поглаждаше брадата си, докато говореше. За миг пред очите ми изникна брадатото лице на Гонзало, проядено от змиорката.
— Плавахме до Пунта Пердида на «Орхидея» и пуснахме котва близо до скалистия рид. Беше късно следобед, но аз им казах, че бихме могли да се гмурнем набързо. Слязох с Гонзало и се измъкнах, докато не ме гледаше. Плувах под вода до брега и се скрих в скалите, докато се стъмни. След това надрасках кислородната бутилка и нарязах каишките, за да прилича на нападение на акула. Съмнявах се, че Гонзало ще се хване, но поне щеше да има извинение за пред Хосе. Оставих бутилката на края на водата и се промъкнах в града.
Казах му, че измамата му сигурно е подействала.
— Натъкнах се на същата бутилка близо до мястото, където сте пуснали котва. Обзалагам се, че горилите са я намерили на брега и са я занесли да му я покажат. Гонзало сигурно я е погледнал и я е хвърлил през борда.
А междувременно Дан започна направо да разказва за неговия приятел падре Рамон.
— Казах му какво се е случило и го предупредих, че тези мъже ще дойдат да ме търсят, че трябва веднага да изчезвам и да се скрия в планината.
— Ами корабокруширалия кораб? — попитах. — Ами златото?
— Предполагах, че Хосе ще се откаже. И той като Гонзало щеше да реши, че съм си измислил всичко. Но знаех, че Белочек няма да се уплаши и ще стигне до Пунта Пердида. Затова казах на падрето да дойде да ме извика веднага, щом той пристигне.
— Но падрето…
— Да. — Дан изведнъж пребледня. Мисълта за обезобразяването на падрето го караше да се чувства физически зле. — В Пунта Пердида никак не обичат пришълците. Не им харесва, когато местни контактуват с външни хора. Вярват, че потъналото злато е прокълнато и не трябва никога да бъде извадено. Очевидно идеята да се върна с пълна лодка престъпници да го вадя никак не им е допаднала. Сигурно са дали на падрето да се разбере.
Предположих, че навярно моето посещение при свещеника е довело до ослепяването му.
— Падре Рамон е изпратен в Пунта Пердида от епископа на Гуадалахара. Очевидно на всеки десет години диоцезът прави опит да върне заблуденото стадо в лоното си. Рамон служеше там от около година. Според мен така и не са го приели.
Не разбирах как е възможна такава жестокост.
— Старият свещеник е виновен — каза Дан. Отчето с очилата, онзи, за когото ми каза, че водел парада.
— Белочек смяташе, че е магьосник. Пряк потомък на африканските роби.
— Сигурно — отвърна Дан. — Снощи го видях в действие.
След като се крил седмици наред в планината, Дан предусетил, че нещо не е наред и решил да се върне в градчето. Когато пристигнал, намерил падрето ослепен и с отрязан език, а яхтата на Белочек — закотвена в залива. Чакал докато се стъмни, след това се промъкнал до брега и откраднал една лодка, за да види какво става.
— Старият свещеник стоеше на края на кея с група последователи. Пееше нещо от ритуалите на Шанго и размахваше маракас във въздуха. За минути излезе силен вятър. Скоро се развихри и бурята. Ако не бях здравомислещ, щях да реша, че магийките му са предизвикали бурята.
Чудех се дали наистина не е така. Белочек бе намекнал подобно нещо. Може би прапрапрадядо му, окован във вериги в мрака на товарното помещение, е мълвял същото заклинание и с него е предизвикал гибелта на «Аргонавт».
Дан изчакал молещите си да се разпръснат, след това изтеглил лодката на вода и поел към «Магьосник». Когато стигнал, бурята била в разгара си. Качил се на борда и забелязал Ева, приведена над някакво тяло на ръба на яхтата.
— Последното нещо, което очаквах, е да открия, че тялото е твое.
Нямал представа, че съм дошъл в Мексико да го търся. Очаквал да открие Белочек на лодката, а не жена, извършваща убийство.
Ева, моята убийца. Семето на капитан Брага. Сякаш и страстта ми към нея беше някакъв вид алчност.
— Ами скатът? — попитах. — Как го избегна, докато търсеше кораба?
— Не съм го засичал — отвърна той.
— Никога?
— Снощи за първи път го зърнах.
Стори ми се невероятно. Да се гмурка толкова дни и да не го види нито веднъж? Ама разбира се, нали е открил потъналия кораб чак с последната си кислородна бутилка. Не е попаднал в неприкосновената му тъмнина, не е нарушил смъртоносното му табу. Сигурно това е спасило живота му, но незнайно защо се почувствах разочарован. Стори ми се, че Дан е пропуснал нещо жизненоважно, нещо възраждащо и истинско. Мигът, в който влиза в тъмните води, намира златото, изправя се лице в лице с Белия дявол — това бяха все мрачни съкровища, много по-ценни от блестящия метал. Дори сега потръпвах от възбуда.