Взрях се в него за миг. Не се съмнявах, че казваше истината, но също така знаеше, че мама има много пари. Застраховката «Живот» се оказа доста голяма.
— Защо? — попитах.
— Заради… Не знам… За всичко.
— Защо, Дан?
Очите му се стрелнаха наоколо. Май не намираше отговори, които да му харесват.
— Знам защо замина — казах. — Знам какво търсеше.
Той ме гледаше, без да мигне.
— Той няма да се върне, Дан. И ти не можеш да го откупиш. Дори с цялото злато на света.
Продължи да ме гледа още известно време. Лицето му бе станало напълно безизразно. След това сведе очи към кюлчето в скута ми. Искрите в очите му угаснаха и на тяхно място сега имаше само ледени отблясъци, студена неутолима нужда. Знаех, че това е нуждата му от спасение, от изкупление на вината за преждевременната смърт на баща ни, но подозирах, че в нея има и нещо по-мрачно — примамливостта на прокълнатото злато, която го завладяваше и посяваше в него демоничното семе на алчността.
«Ще го загубим, като го похарчим», бе казал той. Знаех и друг начин да го загубим.
— Виж какво — казах и бръкнах в джоба на банския си. — Ти си казвал, че «бог» е другото име на случайността. Да оставим всичко на Бог тогава. — Извадих ръката си и отворих дланта. В нея лежеше златната монета на Белочек.
Той я позна на мига и я взе от мен.
— Себастиян ми даде тази монета. Каза, че я откраднал от църквата в Пунта Пердида, когато бил малко момче. — Вдигна я и започна да я върти с пръсти, като се любуваше на древната и износена красота. — С нея започна всичко.
— Щом той ти я е дал, значи е твоя. Завърти я на пода. Ако е тура, кюлчето е твое. Ези — мое е.
Дан премести поглед от монетата върху мен и внимателно започна да обмисля предложението.
Изчаках.
— Добре — каза той накрая.
Наведе се и завъртя монетата. Аз също се приведох от шезлонга да я погледам. Този път размазаната й сфера изглеждаше различно. Не беше нито черна дупка, нито златна топка светлина. Монетата беше част от мига, а този миг беше мой. Бях се разтворил в него. Наблюдавах несигурното й равновесие. Временният триумф на вярата над съдбата.
Монета падна. Лейди Либърти показа призрачното си лице. Стори ми се, че се усмихва.
Дан дълго гледа монетата на пода. След това я вдигна, огледа я отново и я мушна в джоба си, докато се изправяше. Наведе се и внимателно покри кюлчето в скута ми с ризата си.
— Надявам се, че знаеш как да го прекараш през границата — каза.
— No problemo — уверих го.
Дан извъртя очи отчаяно.
— No hay problema — поправи ме.
— Ще те оставя ти да говориш.
Той се усмихна леко.
— Май наистина ще оживееш — каза. — Чак вече съжалявам за това.
Засмях се. От смеха ме заболя. Струваше ми се, че не се бях смял от години.
Дан се наведе през един прозорец и се загледа в далечния бряг. Върна се да ме нагледа.
— Ще ида при капитана да видя какво става — каза. — Дали са се свързали с линейка. Казаха, че трябва да попълня някакъв формуляр. — Кимна към кюлчето под ризата му. — Гледай никой да не го види.
— Не се тревожи — отвърнах. — Ще се погрижа.
И той тръгна.
В помещението на долната палуба имаше малко хора. Немското семейство бе излязло, по седалките се виждаха само няколко стари кримки, които подремваха блажено, и мексиканско момиче, потънало в книгата си. Музиката бе спряла и всички се бяха събрали навън, за да гледат как се приближават светлините на града. Никой не забеляза как седнах в шезлонга и пуснах краката си на пода. Бях бос, а подът — топъл, сякаш загрят от боботещия мотор под него. Наметнах одеялото на раменете си и се завих в него като в наметало. Събрах всичките си сили, стиснах кюлчето в скута си и бавно се изправих на крака.
Болката в гърдите беше ужасна. Олюлях се за миг, след това се огледах наоколо. Пак установих, че никой не е забелязал мъчителното ми ставане от смъртния одър. Но когато се обърнах и тръгнах към изхода отзад, хванал тежкото кюлче в ръце, почувствах някой леко да ме докосва по рамото.
— Señor?
Беше младата мексиканка, доскоро потънала в книгата.
— Искате ли да ви донеса нещо?
Не бях забелязал лицето й до този момент, но сега ми се видя направо поразително. Трябваше ми известно време, за да отговоря.
— Не. Gracias. Аз само… искам да подишам чист въздух.
— Добре ли сте?
Беше облечена в рокля без ръкави в цвят слонова кост с квадратно изрязано деколте. Погледът ми бе привлечен от малкото сребърно кръстче, полегнало в трапчинката под шията й. То висеше на тънка сребърна верижка и меко отразяваше светлината от лампата. За разлика от моя фрапиращ предпазен амулет, това деликатно кръстче бе ненатрапчиво, скромно потвърждение на дълбоко лична вяра. Напомни ми за колието на момичето, с което се разминах по «Малекон». Сякаш се бе случило в предишен живот. В уморения поглед на онази хотелска служителка бях уловил намек за тъмните преживявания, които ме очакваха, бях надникнал в тайнството на самата смърт. Очите на това момиче излъчваха друго. Бяха напълно живи и пленителни, ярки и обезоръжаващо красиви. Ирисите с цвят на мед плуваха в перлено бяло. Зорките зеници следваха всяко мое движение и мисъл. Момичето се усмихваше леко и колебливо в очакване на отговора ми, от това в ъгълчетата на очите й се появяваха бръчици, които ги правеха още по-щедри и топли.