— Пунта какво?
Пунта Пердида
Рок държеше картата в страничния джоб на раницата си. Разгоних сутрешните пясъчни мушици и разгънах картата, за да разгледам местността около Пуерто Валарта. Започнах с бреговата ивица на юг. Йелапа, Чимо, Ахилес Сердан, Пунта Хехуамикстъл, Пунта лас пенитас. Не ми отне много време да го намеря. Пунта Пердида приличаше на рибарско селце на около 75 мили надолу по брега. Знаех, че няма пътища натам, селцата по брега на юг от Пуерто Валарта бяха отделени с 25-километрова хълмиста джунгла от шосето. Това придаваше на градчета като Йелапа усамотен чар, който се харесваше на вечно пияните туристи, отегчени от обичайните плажни занимания. Те се отправяха на романтично пътешествие из «истинското» Мексико, въпреки вероятността да ги бомбардират, докато стигнат там. Много пъти бяхме виждали сутрин фериботът да качва полузаспали летовници и да връща вечер товар пияници.
Пунта Пердида не беше една от рекламираните дестинации. Може би беше прекалено малко и мизерно селце и доста далеч по брега, за да се стигне до него в стандартна еднодневна екскурзия. Изглеждаше ми точно като място, което би харесало на брат ми Дан. Веднага разбрах, че трябва да отидем там.
— Забрави! — каза Рок, когато го събудих и му съобщих. — Трябва да се махаме оттук. Днес.
— Какви ги говориш?
— Добре ли спа? Говоря за имейла на гърба ти.
Дъф извади глава от спалния си чувал и разгони мушиците.
— Какво става?
— Джак иска да ни заведе в някакво малко градче по брега, където да ни убият.
— Да ни убият? — попитах.
— Не се прави на идиот — каза Рок. — Брат ти е търгувал с дрога и е правил контрабанда с фалшиви грънци. Сигурно си е създал доста приятелства, но със сигурност си е създал много повече врагове. Възможно е каубоят да е само върха на айсберга.
— Не мога да повярвам, че искаш просто да си съберем багажа и да си тръгнем — казах аз. — Най-накрая надушихме следа. Откъде да знаем, че точно в момента Дан не е там?
— И какво прави? Хваща тен?
— Виж — каза Дъф. — В момента се отказваме. Те точно това искат от нас.
— Да бе! — възкликна Рок. — Откъде пък ти хрумна това? Разбира се, че точно това искат от нас. Те не искат да го намерим!
— И защо не искат да го намерим? — попитах.
Рок погледна нетърпеливо към Дъф, след това към мен, но без да си направи труда да отговори.
— Да не би да казваш, че Дан е мъртъв? Това ли се опитваш да кажеш?
— Твърде вероятно е, Джак. И не ми казвай, че не си си го помислял.
Вгледах се в него за миг, после обърнах очи към Дъф. И двамата бяха стигнали до един и същ извод. Констатацията не им харесваше повече отколкото на мен, но просто бяха по-склонни да повярват в нея.
— Има само един начин да разберем — казах аз.
Рок изпсува и се обърна на другата страна. Наведе се, вдигна един камък и го хвърли в океана. Направи няколко крачки и застана на границата между сушата и водата.
— Ще дойде — каза ми Дъф.
Не бях толкова сигурен. Въпреки младостта и физическата си сила, Рок беше изненадващо предпазлив и обикновено се вслушваше само в собствените си доводи. Отидох при него до водата, като оставих прибоя да намокри краката ми. Миналата нощ бяхме плували блажено и дори не бях забелязал мехурите си. Сега обаче от солената вода ме заболяха страшно.
Измъкнах един черен камък от пропития с вода пясък. Блестеше като полиран абанос.
— Ако вие двамата искате да си тръгнете, Рок, аз нямам нищо против. Може би ще мога да ви настигна по-късно на Хаваите.
Рок ме погледна невярващо.
— И ти си мислиш, че можеш да се справиш без нас?
Още една вълна се плисна върху краката ни. Гледахме ги как потъват в пясъка.
— И какво ще направиш, ако не го намериш? — попита Рок.
— Ще го намеря — казах. — Поне ще разбера какво се е случило с него.
— А ако разбереш, че е бил убит? — не се отказваше Рок. — Какво ще стане ако намериш убиеца му? — Примижаваше срещу мен и ме гледаше настоятелно. Искаше да знае докъде бих стигнал, какво бях готов да направя.
Загледах се в черния лъскав камък в ръката ми. Напомняше ми за очите на каубоя и за парещата болка на гърба.
— Не съм съвсем сигурен какво бих направил. — Захвърлих камъка с всички сили към водата. Той изчезна без плясък. — Ти какво би направил, Рок?
Той примижа към хоризонта.
— Както сам каза, има само един начин да разберем.
Според служителя на плажа на хотел «Каса дел мар», най-лесно до изолираните селца можехме да стигнем като наемем лодка в Бока де Томатлан, най-южното рибарско селище встрани от главния път. Дотам трябваше да отидем с автобус. Мушнахме се под едвам течащия душ край басейна, взехме нещата си от багажното на хотела, минахме през банката и продължихме по шосето към най-близката автобусна спирка. Извадих бебешкосинята забрадка от раницата и си я вързах на врата за късмет. С чисти дрехи и резервния ми чифт кожени сандали се чувствах напълно нов човек. За щастие, повечето от парите, които ми взеха, бяха в пътнически чекове. От обаждането на банковата служителка до «Американ Експрес», в което тя трябваше да обобщи сполетялата ме странна злополука, можеше да стане запомняща се телевизионна реклама. Тръгнах си оттам с дебела пачка пари в брой — не че беше необходимо. Може и да си бях загубил дебитната карта, но в мен все още бяха паспорта и кредитната ми карта. Нищо друго не му трябва на човек, за да обикаля света.