Хърмън Мелвил
Част първа
Бродягата
Обещанието
Последната вест от брат ми Дан беше пощенска картичка, която ни прати от Пуерто Валарта. От три години пътуваше, без да се прибира, и картичката в пощенската кутия беше всичко, което успявахме да получим от него. От време на време пишеше по някой ред, колкото да ни каже къде е и че е жив. Дълбоко в себе си мама винаги се тревожеше. Мислеше, че ще го убият далеч от дома, докато търси каквото там търсеше.
Пропътува цяла Южна Америка, мина почти през всяка страна на континента и ни пращаше картички от градове, за които никога не бяхме чували — Гуайакил, Наска, Порто Алегро, Белем. Проверявахме печата и марката и след това ги намирахме на картата. Година след като тръгна, той премина Магелановите протоци на път за Тиера дел Фуего и ни прати картичка с изглед от Ушуайа, най-южния град на света. Прекара Коледа в Амазонската джунгла заедно с индианското племе кайапо. Разбрахме за това от картичка от Баранкиля, която пристигна през ранната пролет. Известно време работи с «износител» в Каракас, като през това време се размотаваше из града с «Мото Гуци»* и вечеряше царски в хотел «Паласио». Когато военните разбиха венецуелския наркобизнес, тон се премести в планините на Колумбия да отглежда кока заедно със селянин бунтовник на име Карлос Маркс. Мама беше неспокойна и непрекъснато очакваше «лошата вест», която така и не пристигна. Едва по-късно тя научи, че Дан е лежал в затвора в Богота. Изпратиха и закъсняло писмо чрез американското консулство.
[* «Мото Гуци» — много известна марка мотоциклети. — Б.р.]
След като пообиколи Централна Америка, бавно пое през Мексико, като спираше да поработи за кратко в някой град. Започна от пирамидите на маите в Юкатан и се движеше по западното било на Сиера Мадре през курортните селища, разпилени по брега. Не беше трудно да си намери временна работа — преводач, гид, професионален тенисист, инструктор по гмуркане. Той беше точно това, което търсеха мениджърите на хотели — умен, дружелюбен, атлетичен американец, говореше перфектен испански и бе съгласен да работи за мексиканска надница. Но Дан се отегчаваше и не оставаше никъде за дълго. Изчукваше прислужниците, продаваше малко наркотици, събираше «бакшишите» и изчезваше от града.
Картичките пристигаха при мама в Хиндсдейл, много рядко при мен в Гринел. Брат ми имаше талант да открива малки странни картички, които илюстрираха еклектичния и разнопосочен ентусиазъм на помътения му от наркотици мозък: причудливи насекоми и животни, древни езически богове, местни афродизиаци и любимото му — легендарни изгубени съкровища. Брат ми беше полудял по мечтата си да открие заровено имане. Представяше си се като един модерен Лъмхолц*, подкарал каруца, теглена от мулета, през Соноранската пустиня, виждаше се да отпива царевична бира с индианците тарахумара и да претърсва джунглата за загубени племена и древни произведения на изкуството. За известно време се прехласна по реликвите на маите и дори се присъедини към екип археолози. Но да рине фъшкиите на товарните коне и да мели кафе за младите учени някак си не се вписваше във викторианската му мечта за голямата експедиция. Не след дълго го арестуваха при опит да продаде хилядагодишни гърнета на германски колекционер в Мексико Сити. Подправил сертификатите им за произход — гърнетата се оказаха глинени фалшификати от Тихуана, състарени с киселинна баня. Спомена ни за това в картичка от Гуадалахара. На нея имаше ягуар от стъклени мъниста, божество на индианците хуичоли, тези, които употребяват пейоте**. Без съмнение Дан бе прекарал доста време с тях.
[* Карл Лъмхолц — американски природоизследовател. — Б.р.]
[** Пейоте — Вид кактус с психотропно действие. — Б.р.]
Картичката от Пуерто Валарта беше адресирана до мама. Тя я пазеше в чекмедже в писалището на татко — мястото, в което складираше всичко важно в живота си: документите за ипотеката, стари снимки, акции, забравени любовни писма, метално преспапие във вид на маймунка, принадлежало на дядо, както и всички картички, изпратени някога от блудния й първороден син. Кокалестите й пръсти преровиха тестето картичките с отметки, извадиха тази от Пуерто Валарта и я вдигнаха нагоре, все едно беше някаква важна улика. Погледнах илюстрацията, копие на дагеротипия на двумачтов клипер, след това я обърнах и прочетох надписа: «Солетите на капитан Солти». Нямах никаква представа как тази рекламна картичка на хранителна компания в Тера Хауте, Индиана, се беше озовала в Мексико Сити. Дан беше написал типичните за него изречения, които съдържаха повече въпроси, отколкото отговори: «Открих огромен залеж — ще бъдем богати!». Беше я подписал както винаги с «Д. Д.», съкратено от Даниел Джеймс. Дан Дюран, нехранимайкото.