Не бях сигурен как да отговоря на това.
— Те са просто… любопитни, струва ми се.
— Тогава защо не се присъединят към нас за едно питие — предложи тя и кимна към своята компания. — Може би ще намерим друг начин да задоволим любопитството им.
— Съмнявам се — отвърнах. — Но може да опитаме.
След час любопитството ни далеч не беше задоволено, но поне беше стъпило на по-здрава основа. Оказа се, че Иди Амин не е жестокият бивш диктатор на разкъсвано от войни, но пък богато на диаманти африканско кралство, а мил бахамски бизнесмен на средна възраст с приветлива усмивка, вежливи маниери и аристократичното, но леко зловещо име Леополд Белочек. Представи ни Червенокоска като Елинор Туохи, но тя ни помоли да я наричаме Кенди. Ние с радост се съгласихме. Кенди каза, че работи за Белочек на Маями Бийч, но никой от нас не се осмели да я попита какво точно. Кой знае, може би пък е колежка на Ева, която твърдеше, че е финансов мениджър в банковия му бизнес. Каза, че работела в офиса на Белочек в Рио де Жанейро. Ева беше бразилка и живееше в Рио.
— Трябва да дойдете за Марди Гра* — каза тя, когато разбра, че правим околосветско пътешествие.
[* Mardi gras (Блажен вторник) — Ден от Страстната седмица. В католическите страни се отбелязва с големи карнавални шествия. — Б.р.]
— Винаги съм искал да отида — каза Дъф и се ухили мазно на Кенди. — Най-голямото парти на планетата.
Притеснителната близост на тези ослепителни жени беше парализирала почти изцяло Дъф. След половин дузина маргарити от обикновен добряк се беше превърнал в маниак.
— Трябва да отидем, момчета!
Свих рамене. Рок кимна неопределено.
— Ако въобще някога се измъкнем от Мексико — каза той.
— На всяка цена — насърчи ни Белочек. Всяка дума на едрия мъж приковаваше вниманието. В кънтящия му дълбок и драматичен глас сякаш се бе събрала цялата колониална история на Карибието: мелодичното оплакване на африканския роб и отчетливата дикция на английската управляваща класа. Имаше баритона на британски адмирал от опера на Гилбърт и Съливан, произнасяше педантично с наслада всяка сричка и дъвчеше въздуха около нея. — Но ви предупреждавам — каза с блестяща дикция той. — Като стигнете там, може да не поискате никога да си тръгнете.
— И защо? — попитах аз.
Погледна Ева и дръпна от пурата си.
— Виждате я и още питате?
Проследих погледа му и се усмихнах на Ева. Истинска бразилска сирена. После се обърнах към приятелите си.
— Да пропуснем Рио. Няма да мръднем от пристанището.
Смехът на Белочек беше като изригване на вулкан, коремът му се тресеше и от устата му излизаше дим. Отне му цяла минута да се успокои.
Дъф поръча на всички по още едно питие. Оказа се, че жестът не е толкова великодушен, колкото изглеждаше на пръв поглед. Беше похарчил всичките си песос, а пък плажното капанче не приемаше карти.
С Рок посегнахме към банкнотите си, но Белочек бързо се намеси.
— Не се тревожете, господа. Питиетата са от мен. — Извади дебела пачка мексикански пари и отдели няколко за сервитьора. Той му благодари и двамата си размениха няколко думи на испански.
Ние отпихме от маргаритите.
— Знаете ли какво значи «hueso Colorado»? — попитах.
Белочек облиза солта от устните си.
— Смятам, че е нещо свързано с кръвта и костите. Употребяват го, когато говорят за дълбочината на вярата си. — И се взря в мен с големите си кафяви очи. Погледът му ме накара да се почувствам неудобно.
— Това наистина са ни последните питиета — казах. — Трябва да вървим.
Той продължи да ме гледа, а пронизителните му очи блестяха.
— Този човек винаги е неспокоен. Разумът му все работи.
Имаше истина в думите му. Никой, освен мен не изглеждаше като да се бе разбързал. Най-малко господин Белочек. Той и компанията му бяха на едномесечна ваканция или както той я наричаше «плаваща почивка». Бяха минали през Панамския канал и доплавали до мексиканския бряг. След като стигнали чак до Кабо Сан Лукас на север, сега се връщаха обратно и целта им беше Акапулко, като по пътя спираха на различни места. Добре де, разумът ми работеше повече, отколкото беше необходимо. Знаеха, че ще ходим до Пунта Пердида. Вече бях обяснил, че се надяваме там да намерим Дан и се бях оплакал от неуспешния опит да наемем местни лодкари. Ако просто му трябваше още един намек, нямах нищо против да му го направя.
— Трябва да намерим пътя надолу по брега — казах.
Рок се надяваше, че съм се отказал. Не бях сигурен кое го тревожеше повече — предпазливите лодкари или пигмейката с кръста.
— Трябва да си продължим пътешествието — каза той.
— Пунта Пердида е изстрел в тъмното.
Белочек вдигна вежди.