— Изглежда има разнобой в редиците.
Дъф облиза пенестите мустачки, останали от маргаритата.
— Съгласен съм и с двете възможности — каза той. — На мен Мексико ми харесва.
Белочек издиша синкав облак дим.
— Какво знаете за това градче Пунта Пердида?
— Нищо — отвърнах. — Само че брат ми може да е там.
Той взе една от снимките, които бях оставил на масата.
— Блудният брат.
— Няма го само от четири месеца — казах.
— Много неща могат да се случат за четири месеца. — Той хвърли снимката обратно на масата. Дългокосият и дългобрад Дан като гмуркач на лодка във Флорида Кийс.
— Много неща могат да се случат за четири секунди.
Започваше да ми звучи познато.
— Какво имате предвид? — попитах.
— Животът се живее за мига — каза той. Протегна голямата си черна ръка с дланта надолу и започна да свива един по един пръстите си в юмрук. — Един след друг, един след друг. — И бавно преобърна юмрука. — Човешката съдба може да се промени просто ей така! — Отвори пръстите. В дланта му имаше голяма дебела златна монета.
Без да се замисля, посегнах и я взех, сякаш в мен се бе задействал някакъв примитивен първосигнален механизъм и мозъкът ми бе дал на късо. Деликатност, учтивост, въздържаност — всичко се изпари, когато взех монетата и я превъртях през пръсти. Беше стара, износена, надраскана, удряна, нахапана и изкривена и все пак беше най-красивата монета, която някога бях виждал. Това, че беше стара й придаваше неосквернена стойност, която не можеше да се измери в унции, а загадъчното лустро под тъмния заслон на palapa сякаш събираше в едно сенките и жълтото злато в бляскав водовъртеж от цветове.
Може да се дължеше и на изпитите маргарити. Но не мисля, че беше така. Белочек беше магьосник, а тази негова монета съдържаше особена сила, някакво заклинание, което не можех да определя. Едва различавах следи от звезди и коронована женска глава на едната й страна. На другата имаше орел. Каквито и думи да са били гравирани на нея, отдавна бяха изтрити. Можех да прочета само годината: 1850.
— Откъде е? — попитах.
Белочек оголи големите си бели зъби, очевидно доволен от силния ми интерес.
Рок грабна монетата от мен и внимателно я огледа.
— 1850 — прочете той. — Годината, в която Калифорния става щат. — Погледна Белочек. — Това е монета от Златната треска.
— От монетния двор Голдън Гейт — каза Белочек. — Златото за точно тази монета е от мините на Хектор Белочек в Даулингс Равайн. Хектор Белочек е моят прапрадядо. В един миг е просто мръсен беден негър, който копае в мината, в следващия — най-богатият чернокож в Америка.
Дъф взе монетата от Рок, разгледа я и я подаде на Белочек.
— Колко струва? — попита той.
— Пътешествие до Пунта Пердида.
— Как така? — попитах аз.
— Обичаш ли да се обзалагаш, Джак?
— Зависи от облога.
— Какво ще кажеш за този — ще завъртя монетата на масата. Ези — ще ви заведа всички до Пунта Пердида с моята яхта и ще можете да потърсите брат ти.
— А тура?
— Ще направиш, както иска приятелят ти — забравяш Пунта Пердида и продължавате пътуването си.
Взрях се в него за миг и осъзнах, че друга оферта нямаше да има. Погледнах приятелите си. Дъф сви рамене. Рок вдигна очи към мен.
— Приеми — каза той.
Не знаех какво повече им се искаше — да отплаваме с момичетата или да се откажем от търсенето и да продължим по света. Бях сигурен какво аз искам. И доколкото разбирах нищо не ме спираше, освен дадената дума. Но пък знаех колко лесно се отмята човек от нея.
— Добре — казах. — Ти си на ход.
— Прекрасно.
Хвана монетата с палеца и средния си пръст и я задържа за кратко над плота на масата. Всички погледи се впиха в опънатата му ръка. С отсечено опитно движение пусна монетата, която се превърна в размазана въртяща се топчица.
Всички бяхме изпружили вратове и гледахме. Дъф, Рок, Кенди, Ева и аз наблюдавахме как се върти бавно в орбита като призрачна златна планета, обикаляща около отдавна изчезнало слънце. Когато забави движението си и започна да потропва, усещах как Белочек мести поглед от човек на човек и се наслаждава на силата на манипулацията си. Всеки един от нас се бе превърнал във въпросителна, съдбите ни бяха хвърлени на колелото на късмета, всички гледахме и чакахме да видим какво ни вещае клатушкащият се златен водовъртеж.
Магьосникът
— Какво значи това? — попитах.
Ева хвърли поглед навътре в океана.
— Трябва да попиташ Лео.
— Никога не си го питала как се казва яхтата му?
— Питала съм го.
— И какво ти каза?
— Че е нещо островно. Африкански мит.
— Нещо като вуду?