— Черна магия, духовете на мъртвите — нещо такова.
— Значи е магьосник?
Тя най-накрая благоволи да ме погледне.
— Боя се, че наистина не знам. Както ти казах… — … питай Лео.
Тя пак се извърна към руля. Лабрадорът спеше сгушен в краката й и се приличаше на слънце.
Струваше ми се, че мога да я гледам цял ден как управлява яхтата. Ева Йербабуена. С тюркоазени очи като рис. Безкрайни крака. Блестяща черна коса, която се вееше като полудяла на вятъра.
Извадих забрадката от джоба си и й я подадох.
— Моля — казах.
Тя се замисли за миг.
— Подръж руля.
Направих каквото ми каза. След това я гледах как връзва забрадката на главата си.
Ако се влюбваш в жена като Ева, те интересува как прави такива дребни неща. Първо, хвана краищата и я сгъна на две. Като се има предвид как силният вятър плющеше в платната, това беше доста по-трудна задача, отколкото изглеждаше на пръв поглед, но тя се справи умело и за нула време в ръцете й се озова светлосин триъгълник. Отметна коса, махна разпилените черни кичури от лицето си, после ловко вдигна веещия се триъгълник над главата си и укроти под него дивия поток от къдрици. Завърза краищата на забрадката в малък стегнат възел под вдигнатата брадичка. Виждал съм френски картини от 19-ти век с пълнички селянки, надвесени над крини пшеница, главите им бяха покрити с кърпи по начина, по който Ева си върза светлосинята забрадка, но тя някак си успя да превърне този прост вековен жест в бляскав моден феномен, предназначен за страниците на «Вог» и подиумите на Милано и Париж. Завърши ансамбъла с непрозрачни слънчеви очила. После ми се усмихна леко и пак пое руля.
Докато я гледах, се бях разтреперил повече от студ, отколкото от очарованието й. Дрехите ми още бяха влажни, вятърът на палубата ме пронизваше и дори секси гледката на нейната забрадка не можеше да ме стопли.
— Ще се преоблека — казах й.
— Каза същото преди час.
Толкова ли време мина?
— Разсеял съм се. Толкова е красиво тук. — Направих се, че гледам брега, покрай който минавахме. — Дали някой живее по тези планини?
— Нямам представа — отвърна тя.
Тук сякаш не бе стъпвал човешки крак. Джунглата беше дива и плашеща.
— Май това градче е наистина доста изолирано — казах.
Ева не отговори. Малкото ни разговори бяха по-скоро жалки монолози. Страхувах се, че отегчавах жената до смърт. Оставих я и тръгнах надолу.
Яхтата на Белочек беше най-доброто, което можеше да се купи с пари. Деветнайсет метра дълга според Ева, с три каюти и спално помещение в предната част. Много тиково дърво и полирани медни орнаменти, всички подобрения и последни технологии — дори платната се вдигаха с натискане на копче. Белочек ни каза, че можел да я управлява сам, но не го забелязах да си мръдне пръста — момичетата вършеха цялата работа. Още в Бока ги видях да закрепват спасителната лодка, да вдигат котвата, да нагласят платната и да извеждат яхтата от залива. Ева имаше вид на опитен моряк, а и Кенди също поназнайваше — бях я мярвал долу да чертае маршрута и да проверява прогнозата по радиостанцията.
Скоро след като вдигнахме платната, Белочек и Кенди се оттеглиха в капитанската каюта в дъното на лодката. Слязох в просторната, осветена от прозорци трапезария, която наричаха «бар», и погледнах над пулта за управление през коридора към тяхната врата. Все още беше затворена. От тонколоните се чуваше мекият лиричен глас на някакъв певец. Кой ли беше? Пери Комо? Поех в посока към носа по облицован в махагон коридор между двете предни каюти. Като капитанския апартамент и те имаха собствена баня. Очевидно едната от тях беше на Ева, а другата — на Кенди.
Казаха ни, ако искаме да останем сами или да поспим, да ползваме спалното помещение в предната част на яхтата. Отворих вратата му и видях Дъф дълбоко заспал, проснат по гръб на V-образната койка. Устата му беше отворена и хъркаше като натровен алкохолик в предсмъртен делириум. Рок седеше до него и изглежда не му обръщаше никакво внимание. Хвърли ми един поглед и моментално се върна към книгата, която четеше — пътеводител по мексиканското тихоокеанско крайбрежие. Беше я намерил на полицата за книги в яхтата.
— Какво правиш, Рок? Намираш се в яхта за милиони долари с две красиви жени и си се скрил като плъх в носа.
— Не съм толкова въодушевен.
— Да нямаш морска болест.
— Може.
— Тогава задължително трябва да се качиш на палубата. Като четеш тук долу, ще ти стане само по-лошо. — Отворих раницата си и започнах да се преобличам.
Рок обръщаше страница след страница.
— В тази книга пише за всяко малко градче и селце по мексиканското крайбрежие, но нито дума за Пунта Пердида. Абсолютно нищо.