— Е, и? Това не е туристически град. Най-вероятно е някаква дупка. — Докато измъквах чиста тениска от раницата, сребърният кръст се изтърколи на матрака.
Рок го вдигна и се вгледа в него. Нещо не му харесваше.
— Май е решила, че няма да ти отива на тоалета — казах, докато си навличах тениската.
Той го хвърли към мен.
— От тази малка вещица ме побиха тръпки.
Сложих си медальона. Сребърният кръст беше огромен. Застанах в рапърска поза.
— Как си, брато?
На Рок не му беше забавно, хвърли поглед към затворената врата, наведе се към мен и ми прошепна:
— Тук става нещо странно, Джак.
— Белочек?
— Белочек, момичетата. Цялата шибана история.
Знаех, че е прав. И аз усещах, че се изнервям, но се насилвах да не мисля за това.
— Спокойно — казах. — Просто са ни взели на стоп.
— Яхта за милиони долари не качва стопаджии.
— Не се тревожи за това. Гледай от хубавата страна. След час ще намерим Дан да лежи на брега, а някое местно момиче ще му маже гърба с плажно масло. Всичко ще бъде наред.
Той ме погледна, но не каза нищо.
— Трябва ти Адашек — казах му. Дейвид Адашек беше треньорът ни по футбол през първата година в гимназията, единствената година, в която тренирах. Нашият тим се отличаваше ярко от другите с това, че записа в неговата иначе блестяща кариера единствения период на загуби. Г-н Адашек имаше любим израз, с който описваше същността на футбола — да се хвърлиш през глава срещу летящ към теб противник.
— Къде остана безразсъдството ти, Рок? — Хвърлих поглед към хъркащия морж, проснат на матрака до нас. — Очевидно Дъф бе запазил своето.
Рок уморено сви рамене.
— На мен то само ми разби коленете.
Когато наближихме крайната си цел, Дъф вече беше убедил Кенди, че парите, които е вложила в уголемяването на прекрасните си гърди, са отишли на вятъра, че така само привлича нежеланото внимание на нехранимайковци, които си мислят за едно-единствено нещо. Убеди я не чрез разумни аргументи, а с държанието си, с абсолютната си неспособност да види или направи нещо друго, докато не разреши големия си проблем, а именно да разбере точно колко са големи, каква форма и какъв цвят имат и какви са на допир тези скъпи издатини, които така бяха обсебили вниманието му. Когато искаше нещо, особено ако то беше от женски род и беше недостъпно, Дъф се ожесточаваше. Занимаваше се с Кенди повече от час. Беше по средата на дълъг и объркан разказ за ирландската си прабаба и вероятната й близост с рода Туохи от град Корк през периода между Първата и Втората световна война. Кенди вдигна глава от морската карта, която разглеждаше и каза, че май е пропуснала скалите.
— Какви скали? — попитах.
— Сега е времето на прилива — отвърна тя и стана от масата с картите в ръка. — Те сигурно са под водата и може да не са маркирани.
— Значи не са важни, нали? — попита Дъф.
— Трябва да предупредя Ева — каза тя и тръгна нагоре по стълбите.
— Чакай! — извика Дъф след нея. — Аз точно започвам…
Но Кенди беше изчезнала.
— Продължавай, Дъф. Обожавам да слушам как баба ти Етел търкала подове в Корк.
— Още пет минути и щеше да клъвне.
Червеното лице на Рок изведнъж засенчи небето над нас и започна да ни вика през стъклото. Не разбирахме какво казва и за миг си помислих, че всеки миг ще се ударим в гадните скали от картата на Кенди.
— Какво му става? — попита Дъф.
Тъкмо щях да тръгна към палубата, когато от капитанската каюта излезе Белочек. Беше се преоблякъл в безупречно бял ленен костюм със златисто копринено фишу, в едната ръка държеше бастун с метална дръжка, а в другата — сламена шапка с черна лента. Вдигна поглед и видя Рок, който говореше нещо неразбираемо през люка.
— Суша на хоризонта, господа! — каза той с плътния си баритон. — Изглежда сме пристигнали. — Сложи шапката на главата си и се качи по стълбите.
Призрачният град
Въобще не приличаше на дупка, поне не отдалеч. Градчето беше доста голямо и се простираше в падина между тесен плаж и планина с гъста растителност като джунгла. Ниското следобедно слънце се процеждаше между поръбените със златно облаци и пускаше към хълмовете лъчи, които осветяваха като прожектори групичките едноетажни къщи измазани с гипс. Сякаш очакваха да се яви там някой певец или Кармен да стене с окървавени ръце, или някой Родриго да задрънка на китара, но никой не се появяваше. Градчето изглеждаше изоставено, а плажът беше пуст. На кея се полюшваха забравени рибарски лодки, вълните се разбиваха в празния док, единственият звук, който долиташе до нашата аварийна лодка беше самотното виене на куче.